Читать «Младият крал» онлайн - страница 4

— Страната е свободна — рече младият крал — и ти не си ничий роб.

— На война силните заробват слабите — отговори тъкачът. — А когато е мир, богатите заробват бедните. Ние трябва да работим, за да живеем, а те ни дават толкова ниски надници, че загиваме. Ние се трудим за тях по цял ден, а те трупат злато в сандъците си и нашите деца гаснат преждевременно, а лицата на тия, които любим, стават жестоки и зли. Ние тъпчем гроздето, а друг пие виното. Ние сеем зърното, а нашата трапеза остава празна. Ние сме оковани с вериги, при все че ничие око не ги вижда, и сме роби, при все че хората ни наричат свободни.

— С всички ли е така? — запита той.

— Така е с всички — отговори тъкачът: — с младите, както и със старите, с жените, както и с мъжете, с малките деца, както и с онези, на които е натежала възрастта. Търговците ни тъпчат и, щем не щем, трябва да правим, каквото поискат. Свещеникът минава край нас на кон и прехвърля своята броеница, и никого не го е грижа за нас. В нашите тесни, неогрени от слънце улички се промъква Немотията с гадния си поглед, а Грехът със затънялото си лице върви по нейните пети. Нищетата ни буди сутрин и Позорът се настанява при нас вечерта. Но какво значение има всичко това за теб? Ти не си от нас. Лицето ти е твърде щастливо.

И той се извърна настрани навъсен, запрати совалката през стана, а младият крал видя, че в нея имаше цев със златна нишка.

И дълбок ужас го обзе и рече на тъкача:

— Каква е тая одежда, която тъчеш?

— Това е одеждата за коронясването на младия крал — отговори тъкачът. — Какво значение има това за теб?

И младият крал нададе силен вик и се събуди, и — какво да види! — той беше в собствената си спалня, а през прозореца надничаше голямата месечина с цвета на пчелен мед и висеше в здрачния въздух.

И той заспа наново и засънува, и ето какво видя насън:

Стори му се, че лежи върху палубата на огромна галера, със стотина роби-гребци. На килим до него седеше господарят на галерата. Той беше черен като абанос, а чалмата му беше от червена коприна. Тежки сребърни обици висяха от неговите уши, а в ръцете си държеше везни от слонова кост.

Робите бяха голи, само с по една дрипава набедрена кърпа, и всеки от тях беше прикован към своя съсед. Горещото слънце ги заливаше с ярка светлина, а негрите тичаха нагоре-надолу по прохода и ги шибаха с кожени бичове. Те изпъваха мършавите си ръце и движеха тежките весла във водата. Солени пръски хвърчаха от лопатите.

Най-после стигнаха малко заливче и започнаха да мерят дълбочината. Лек вятър духаше откъм брега и обсипваше палубата и голямото триъгълно платно със ситен червен прах. Трима араби, яхнали диви осли, излязоха на брега и взеха да ги замерват с копия. Господарят на галерата вдигна шарен лък и простреля едного от тях в гърлото. Той падна тежко в разбиващите се вълни, а другарите му избягаха в галоп. Една жена, загърната с жълто було, бавно ги последва с камила, като се обръщаше от време на време към трупа на убития.