Читать «Добрият» онлайн - страница 5

Тим беше същинска дойка. Този прякор му беше лепнал Руни заради умението му да дои две бири в продължение на цяла вечер. Понякога дори искаше лед, за да освежи затоплилото се питие.

Колкото и малко да пие човек обаче, все пак му се ще първата глътка да е възможно най-студена, току-що налята от крана.

Тим се вторачи в „Будвайзера“ си като снайперист в мишена, но като всеки добър снайперист той се радваше на отлично периферно зрение. Не му убягваше фактът, че непознатият още не беше вдигнал чашата „Хайнекен“.

Човекът, изглежда, не ходеше често по барове и очевидно хич не му се щеше да бъде в този бар, тази вечер, в този час.

Най-сетне той отвори уста:

— Дойдох по-рано.

Тим се почуди дали този разговор би бил по вкуса му.

— Сигурно — продължи странникът — на всеки би му се искало да дойде по-рано, да прецени обстановката.

Тим го налегна неприятно предчувствие. Не предупреждение от типа: „Пази се! Страшно чудовище!“, а по-скоро усещане, че може да е попаднал на досадник.

— Скочихме от самолет с кучето — заяви непознатият. Виж пък най-голямата надежда за впечатляващ разговор в бар е да ти излезе късметът да срещнеш ексцентрик.

На Тим му светна пред очите. Той се обърна към парашутиста и попита:

— Как се казва?

— Кой?

— Кучето.

— Лари.

— Странно име за куче.

— Кръстих го на брат си.

— Брат ти какво мисли за това?

— Брат ми не е жив.

— Моите съболезнования.

— Той почина отдавна.

— На Лари харесва ли му да скача с парашут?

— Не можа да пробва. Умря на шестнадесет.

— Имах предвид кучето.

— Да. Май му харесва. Споменах го само защото стомахът ми се е свил на топка, както когато скочихме.

— Значи лош ден, а?

Странникът се намръщи.

— Как ти се струва?

— Лош ден — кимна Тим.

Все тъй смръщен, странникът добави:

— Ти си човекът, нали?

Изкуството на кръчмарското остроумие не е като да свириш Моцарт на пиано. В него няма предписания и всеки е свободен да импровизира. Ритъмът се налучква инстинктивно.

— Ти ли си човекът? — повтори въпроса си странникът.

— А кой друг бих могъл да бъда? — откликна Тим.

— Изглеждаш много… обикновен.

— Старая се — увери го Тим.

Парашутистът го изгледа внимателно за момент, но после наведе очи.

— Не мога да си представя да съм на твое място.

— Не е лесно — отвърна Тим не толкова шеговито и се намръщи, като долови нотката искреност в гласа си.

Непознатият най-сетне вдигна чашата. Преди да стигне до устните си, той разля бира на бара, после изгълта половината от останалото питие.

— Няма страшно, това е само временна фаза — заяви Тим повече на себе си, отколкото на събеседника си.

Рано или късно този тип щеше да разбере, че е направил грешка, и тогава Тим щеше да се престори, че също се е объркал. Междувременно що пък да не се позабавлява.

Непознатият изтика плика към него и рече:

— Вътре е половината. Десет хиляди. Останалите, след като тя изчезне.

След тези думи странникът се обърна на стола, стана и се отправи към вратата.

Тим понечи да го извика, когато внезапно ужасният смисъл на последните десет думи се избистри в съзнанието му: „Вътре е половината. Десет хиляди. Останалите, след като тя изчезне.“