Читать «Изменящата се земя» онлайн - страница 8

— Тогава един от вас ще трябва да половува днес следобед.

— Тия гори не ми се нравят — каза другият, слаб мъж с остри черти и много тъмни очи. — Може да броди някой върколак или друга някоя зловеща твар.

— Горите са безопасни — отвърна Мелиаш.

По-ниският започна да кълца парче месо.

— Кога очакваш гостите си? — попита той.

Мелиаш сви рамене и се отдалечи, взирайки се в хълма зад лагера.

— Няма как да преценя колко бързо би пътувал някой друг. Аз…

Нещо се раздвижи и той осъзна, че е зелен ботуш до възлестото дърво пред него. Всъщност чифт ботуши…

Той се спря и вдигна глава, фигурата бе висока, но слънцето светеше зад гърба й…

— Добро утро — поздрави той, като примижа и прикри очи с ръка. — Аз съм Мелиаш, пазител от Организацията за този сектор.

— Знам — дойде отговорът. — Добро да е утрото и за теб, Мелиаш.

Фигурата се приближи безшумно. Стройна жена, със светла коса и бледо лице, зелени очи, деликатни черти. Тя имаше наметало, колан и лента за глава в тон със зелените й ботуши, панталоните и блузата й бяха черни, а жилетката — от кафява кожа. Тежки черни ръкавици висяха от колана й редом с къс меч и дълга кама. В лявата си ръка държеше лек лък без тетива, направен от червеникаво дърво, което Мелиаш не можа да разпознае. Разпозна обаче тежкия черен пръстен със зеления орнамент на показалеца на тази ръка. Без да размени разпознаващия знак на Организацията, той подви коляно в поклон.

— Господарке на Маринта… — започна той.

— Стани, Мелиаш — отвърна тя. — Тук съм за това, което ти следиш като свидетел. Наричай ме Арлата.

— Бих искал да те разубедя… Арлата — изрече той, надигайки се. — Рискът е огромен.

— Както и наградата.

— Заповядай да закусим заедно — покани я той — и ще ти разкажа нещичко за това.

— Вече се нахраних — отвърна тя, вървейки с него към лагера, — но ще дойда да поговорим.

Жената го придружи до закрепената на магарета маса южно от огъня и се разположи на една пейка отстрани.

— Сега ли да сервирам? — попита по-младият прислужник.

— Ще пийнеш ли малко чай? — запита я Мелиаш.

— Да, това мога да взема.

Той кимна на слугата.

— Два чая.

Седяха мълчаливо, докато напитката бе приготвена, налята и поднесена пред тях, и се взираха на запад към Изменящата се земя и нейните мъгли. Когато тя опита чая си, той също вдигна своята чаша и отпи.

— Хубав е в това студено утро.

— Винаги е хубав. Добре е приготвен.

— Благодаря. Защо искаш да стигнеш онова място, лейди?

— Защо искат другите? Там се крие сила.

— Освен ако съм разбрал погрешно, ти вече владееш значителна сила, да не говорим за богатства от по-земно естество.

Тя се усмихна.

— Може и да е така. Но силата, заключена в това странно място, е огромна. Да овладееш Древната сила… Можеш да ме пишеш идеалистка, но има толкова много добро, което би могла да сътвори. Би могла да облекчи голяма част от теглото по света.

Мелиаш въздъхна.

— Защо не си изпълнена с корист като другите? — въздъхна той. — Знаеш, че част от задълженията ми тук е да се опитам да обезкуража тези начинания. Но твоите мотиви го правят много по-трудно.