Читать «Планетата на Шекспир» онлайн - страница 105

Може би, рече дамата, вселената не е предназначена да бъде разбрана. Този култ към разбирането може да не е нищо повече от погрешна черта на едно технократско общество.

Или на едно философско общество, предположи монахът. Може би е по-вярно за философско общество, отколкото за такова, което е технократско, защото техниката не се интересува от друго, освен машините да работят и равенствата да са изпълнени.

Мисля, че и двамата грешите, възрази ученият. Всеки разум трябва да се интересува. Един разум трябва задължително да се доведе до границата на възможностите си. Това е проклятието на разума. Никога не оставя съществото, което го притежава, да бездейства, никога не му позволява да си почине, тласка го все по-напред и по-напред. В последния миг от вечността то ще се задържи с нокти за ръба на последната бездна, ритайки и крещейки да хване и последната частица от това, което е преследвало. А то ще преследва нещо, бих се обзаложил, че ще е така.

Караш го да звучи толкова отблъскващо, каза дамата.

С риск, отвърна ученият, да прозвучи донякъде като думи на придаващо си важност нищожество или на безмозъчен патриот, бих казал отблъскващо, но славно.

Нищо от това не посочва някакъв изход за нас, рече монахът. Ще продължим ли да живеем още едно хилядолетие като три отделни, самовлюбени, егоистични самоличности, или ще си дадем възможност да се превърнем в нещо друго? Не знам какво ще бъде това нещо друго — равно на вселената, може би самата вселена или нещо по-малко. В най-лошия случай, мисля, свободен разум, отделен от времето и материята, способен да отиде където и да е, може би когато и да е по наше желание, без това да смущава всичко останало от него, издигащ се над ограниченията, наложени от плътта ни.

Малко време ни оставяш, протестира ученият. Прекарали сме само едно хилядолетие в сегашното си състояние. Дай ни друго хилядолетие, дай ни още десет хилядолетия…

Това обаче ще ни струва нещо, забеляза дамата. Няма да го получим безвъзмездно. Каква цена, господин Монах, би предложил за него?

Страха си, отговори монахът. Пожертвах страха си и се радвам, че го сторих. Това не е никаква цена. Но то е всичко, което имам. Това е всичко, което мога да предложа.

А аз проклетата си гордост, рече дамата, и нашият Голям Учен егоизма си. Господин Учен, можеш ли да дадеш егоизма си?

Ще е трудно, отвърна ученият. Навярно ще дойде време, когато няма да се нуждая от егоизма си.

Е, добре, каза монахът, ще разполагаме с Езерото и часа на бога. Те вероятно ще ни дадат морална подкрепа и може би някой стимул — ако ще да е само стимулът да ги пратим по дяволите.

Мисля, заключи дамата, че накрая ще го постигнем. Не като пратим, както казваш, нещо друго по дяволите. Мисля, че в крайна сметка нещото, от което ще искаме да се отървем, ще бъдем самите ние. С времето така ще ни омръзне собствената ни дребнавост, че всеки от нас ще е щастлив да се слее с останалите двама. И може би накрая ще достигнем това благословено състояние, когато въобще няма да имаме отделни самоличности.