Читать «Един наивник на средна възраст» онлайн - страница 4

— Този човек беше най-силната ни карта в играта — признавам в заключение. — И смъртта му наистина е голям удар за нас.

— Нашият институт едва ли ще се разклати от подобен удар — забелязва шефът след късо мълчание. — Но боя се, че вашата кариера може да рухне.

При тия думи отново изпитвам усещането, че огромното туловище на черния се стоварва отгоре ми и ме затиска.

— Практиката на изкупителните жертви ми е известна — кимам с примирение. — И щом трябва аз да бъда тая изкупителна жертва…

— А! Вие на всичко отгоре се смятате и за жертва! — повишава тон Хубърт. — Трябва да ви кажа в такъв случай, че според мнението на някои хора, вие сте в случая не жертвата, а палачът!

Вдигам очи и го поглеждам като втрещен.

— Какво ме гледате? Не ви ли е минавало през ума, че вашата история може да се прецени и от по-друга гледна точка? — запитва с раздразнение шефът.

— Всяко нещо може да се прецени и от по-друга гледна точка — съгласявам се. — Но аз от доста време вече работя в института и мисля, че имам право на известно минимално доверие…

— Доверие в една посока и недоверие в друга, ако трябва да бъдем точни — поправя ме шефът. — Вероятно си спомняте, че още в Чили объркахте някои неща, макар да помогнахте в други. Изобщо съветвам ви да не се осланяте прекалено на репутацията си. Тя не е дотам безупречна, Томас.

Изпитвам непреодолимото желание да скоча, да се защитя, да припомня на тоя затлъстял от седене в кабинета бюрократ едни или други малки свои заслуги, постигнати понякога с риск за кожата. Само че това е най-лошото, което човек би могъл да направи в подобна минута. Навеждам очи и се отпускам в поза на покорно примирение, доколкото тая проклета табуретка дава възможност за подобна поза.

— Не ви ли е ясно, че първият въпрос, който обективният съдник ще си зададе, е следният: каква полза би могъл да има Томас от смъртта на своя агент?

— Това е въпросът за мотивите — забелязвам наивно. — А въпрос за мотивите може да се поставя само ако има подозрение в престъпление.

— Представете си, че подобно подозрение е налице.

— Но единствената „полза“, както вие се изразявате, би могла да бъде тая сума от сто и петдесет хиляди долара. А тая сума аз му я връчих, и то в злато…

— Обаче златото не се намери…

— Ами, разбира се, че няма да се намери. Ако моят генерал, както се оформя хипотезата, е станал жертва не на пътна злополука, а на нападение, много естествено, че нападателите, преди да го пратят в пропастта, са прибрали куфарчето. Само че в тоя момент аз бях на пет километра от мястото на злополуката, разбирате ли, бях в леглото си, и най-малко трима души, включително и портиерът, биха могли да потвърдят, че не съм напускал дома си…

— Вижте, Томас — вдига ръка шефът. — Всичко това, разбира се, би следвало да намери място в писмения ви доклад, но трябва още отсега да ви кажа, че то не е дотам силно като аргументация, за да ликвидира подозренията. Вие сте разполагали с достатъчно свои хора в тая страна, за да организирате едно убийство и без да цапате собствените си ръце с кръв. А що се отнася до златото, кой може да потвърди, че наистина сте го предали на генерала?