Читать «Слънчовата дъщеря» онлайн - страница 4

— Спомняш ли си как имах нива между две други ниви, житото й беше вече изкласило и узряло, а ти прати град и натъпка всичкото жито в земята? Защо направи това?

И почнал да налага сега пък Илия! Набил го добре, накрая го ударил още веднъж с тоягата по очите и го ослепил. После седнал да обядва. След като се наял, станал, тръгнал из градината и взел да чупи всичко: плодните дръвчета изсякъл до корен, опустошил цялата градина. Олекнало му на душата и седнал да почива.

Изтичали вълкът и Илия да се оплачат на слънцето. Дошло слънцето и какво да види — градината така опустошена, че и на врага да му стане жално.

— Защо направи това? — попитало слънцето зетя си.

— Една нива имах само — отговорил той. — Илия прати град и цялата я очука; четири години бях овчар, трудих се, а вълкът унищожи целия ми труд: стодневна нива за един ден пожънах, останал беше само един сноп за връзване, а ти залезе, макар че толкова те молих, и така погуби целия ми труд!

Не можало слънцето нищо да възрази, дало му златното руно и го изпроводило.

Селянинът занесъл златното руно на царя.

Изгубил царят надежда да отнеме жена му. Свикал той съветниците си и ги попитал:

— Сега какво да правя?

Съветниците отговорили:

— Изпратете го на оня свят да донесе пръстена, който вашата майка е отнесла със себе си.

Повикал царят селянина и му заповядал:

— Иди на оня свят и донеси пръстена, който майка ми отнесе със себе си.

Върнал се зетят на слънцето при жена си и й казал:

— Царят ме изпраща на оня свят, намислил е да те отнеме от мене.

Тя му дала една ябълка и му поръчала:

— Търкулни тази ябълка и тръгни след нея, тя ще те отведе, където трябва.

Взел той ябълката, търкулнал я и тръгнал подир нея. Търкаляла се ябълката, що се търкаляла и стигнала до една горска поляна. На поляната стои елен, а рогата му чак до небето опират.

— Здравей! — казал пътникът.

— Здравей и ти! — отговорил еленът. — Накъде си тръгнал и какво те води насам?

— Отивам на оня свят. Трябва да взема пръстена от майката на царя и да му го занеса.

— Може и на мене да донесеш някой лек. Нали виждаш, едва нося рогата си, толкова са пораснали.

— Добре — казал зетят на слънцето и тръгнал по-нататък.

Стигнал до една скала и какво да види — на нея привързан вол. Ни вода има до него, ни храна, а пък силен и охранен — кожата му ще се пръсне.

Зачудил се зетят на слънцето и го попитал:

— От какво си се угоил така, като нито храна имаш, нито вода пиеш?

— Мнозина съм видял да отиват нататък, но обратно — никого — отговорил волът. — Ако се върнеш, ще ти кажа.

Продължил нататък зетят на слънцето и стигнал до едни прекрасни ливади. Гледа — вълнува се като море ароматна сочна трева, потоци ромонят измежду тревата, а посред ливадата стои вързан вол. Той бил толкова мършав, че и сврака не би могла да откъсне от него парченце месо.

Зачудил се зетят на слънцето и го попитал:

— Защо си толкова слаб, като и храна, и вода има наоколо ти, колкото искаш?

— Мнозина съм видял да отиват нататък, но обратно — нито един — казал волът. — Ако се върнеш, ще ти кажа.

Продължил по-нататък зетят на слънцето и гледа — върху една топоришка лежат мъж и жена, лежат и прекрасно се побират, дори място от двете им страни остава. Зачудил се зетят на слънцето и попитал: