Читать «Деца из града» онлайн - страница 2

Когато се изгубиха от погледа й, Лори въздъхна с надеждата, че компанията скоро ще си тръгне. Тя нави музикалната кутия и чу нежния звук на пиано и гласове, които пееха „На изток, на запад…“.

— Момиченце.

Лори не беше забелязала колата, която бе спряла до нея. Зад волана седеше жена. Мъжът на съседната седалка излезе, грабна Лори и преди да разбере какво става, тя се оказа притисната отпред между тях. Беше твърде объркана, за да може да каже каквото и да било. Мъжът й се усмихна, но това не беше приятелска усмивка. Косата на жената се спускаше в безредие около лицето й и тя нямаше червило. Мъжът имаше брада, а ръцете му бяха покрити с къдрави косми. Лори усещаше как силно е притисната към него.

Колата потегли. Лори стисна музикалната кутия. Сега гласовете пееха „Из града… Момчета и момичета…“.

— Къде отиваме? — попита тя. Спомни си, че не й е позволено да излиза сама на пътя. Мама щеше да й се сърди. Лори почувства как сълзи напират в очите й.

Жената изглеждаше ядосана. Мъжът рече:

— Из града, момиченце. Из града.

2

Сара бързаше по тротоара, като внимателно носеше парче от празничната торта, сложено в хартиена чинийка. Лори обичаше шоколадов пълнеж и Сара искаше да се извини за това, че не си е играла с нея, докато мама имаше гости. Тя беше слабичко дванадесетгодишно момиченце с дълги крака, големи сиви очи, морковеночервена коса, която се накъдряше от влагата, млечнобяла кожа и съзвездие от лунички, разпръснато около носа й. Не приличаше на никой от родителите си — майка й беше дребна, руса и синеока; баща й беше с посивяла коса, която някога е била тъмнокестенява.

Сара се тревожеше от мисълта, че Джон и Мери Кениън бяха доста по-възрастни от родителите на другите деца. Тя все се страхуваше, че те могат да умрат, преди да е пораснала. Веднъж майка й бе обяснила:

— От петнадесет години бяхме женени и вече нямах надежда, че ще мога някога да имам деца, но когато бях на тридесет и седем, разбрах, че си на път. Истински дар Божи. После, когато след осем години се роди Лори — о, Сара, това беше наистина чудо!

Когато беше във втори клас, Сара бе попитала сестра Катерина кое е по-хубаво — Божият дар или чудото?

— Чудото е най-прекрасният Божи дар, който човек може да получи — й бе отвърнала сестра Катерина. Същия следобед, когато ненадейно Сара избухна в плач по време на час, тя излъга и рече, че я боли коремът.

Макар да знаеше, че Лори е любимката на родителите й, Сара продължаваше да ги обича с цялото си сърце. Когато беше на десет години, тя се спазари с Господ. Ако той не позволи татко и мама да умрат, преди да е пораснала, тя щеше да почиства кухнята всяка вечер, да помага в грижите за Лори и никога повече нямаше да дъвче дъвка. Тя спазваше своята част от сделката и засега Господ се вслушваше в молбата й.