Читать «Кроткото момче» онлайн - страница 2

Привечер в оня есенен ден, станал свидетел на мъченичеството на двамината мъже от квакерската секта, някакъв пуритански заселник се прибираше от столицата в близкия провинциален град, където живееше. Въздухът бе хладен, небето ясно, а мудно настъпващата тъмнина се разсейваше от лъчите на младата луна, която почти докосваше линията на хоризонта. Когато стигна покрайнините на града, пътникът, човек на средна възраст, загърнат в сиво шаячно палто, ускори крачките си, тъй като между него и дома му лежаха почти четири мили скучен път. Ниските къщи със сламени покриви бяха пръснати край пътя на значителни разстояния една от друга и тъй като местността бе заселена едва преди тридесетина години, пространствата, покрити с девствен лес, не отстъпваха по площ на обработената земя. Есенният вятър свиреше в клоните и брулеше листата на всички дървета, освен на боровете, и стенеше, сякаш на жален от опустошението, което сам причинява. Пътят бе навлязъл в най-близката до града гора и тъкмо стигна до едно открито пространство, когато слухът на пътника долови някакъв звук, по-нажален и от вятъра. Напомняше воплите на човек, изпаднал в беда, и сякаш идваше откъм висока самотна ела, израсла по средата на почистено, но неоградено и необработено място. Пуританът не можеше да не си спомни, че именно това бе мястото, прокълнато няколко часа по-рано поради екзекуцията на квакерите, чиито тела бяха хвърлени заедно в набързо изкопан гроб под дървото, на което бяха измъчвани. Той се пребори все пак със суеверните страхове, характерни за неговото време и се застави да спре и се ослуша.

„Гласът по всяка вероятност бе човешки, макар да няма причина за треперене даже и да е така“, помисли си той като напрягаше поглед на слабата лунна светлина. „Струва ми се, че е плач на дете, на някое хлапе, изгубило майка си и попаднало на лобното място. За да ми е спокойна съвестта, трябва да проверя тая работа.“

След това той остави пътеката и малко уплашен тръгна през полето. Макар и така пуста сега, земята бе изравнена и утъпкана от стъпките на хиляди хора, наблюдавали представлението през деня. Сега всички се бяха оттеглили, за да оставят мъртвите в самотата им. Най-подир пътникът стигна до елата, която от средата нагоре бе покрита с живи клони, макар че отдолу се издигаше ешафод, а и други приготовления за занаята на смъртта. Под това нещастно дърво, за което в по-сетни времена вярваха, че заедно със смолата си пуска отрова, седеше единствен самотен оплаквач на невинно пролятата кръв. Беше слабичко, леко облечено момченце, което притискаше лице в могилка прясно изкопана и полузамръзнала пръст и горчиво ридаеше — тихичко, сякаш мъката му бе престъпна и можеше да бъде наказана. Пуританът, чието приближаване остана незабелязано, сложи ръка върху рамото на детето и проговори състрадателно: