Читать «Цветът на магията» онлайн - страница 45

Щрак. Сякаш изпращя клонче, само че шумът изглежда беше в главата на Ринсуинд. Щрак, щрак. И един ветрец, който и листенце можеше да разклати.

С обелването на ивицата кора гнездото на стършелите се откърти от клона. То профуча край главата на магьосника и той го видя да се смалява в устремен летеж към кръга от вдигнати нагоре муцуни.

Кръгът внезапно се затвори.

Кръгът внезапно се разшири.

И ехото се носеше през дърветата докато глутницата виеше от болка и се мъчеше да се отърве от яростния облак. Ринсуинд глупаво се ухили.

Лакътят му сбута нещо. Беше стволът на дървото. Ивицата го беше довела точно до края на клона. Но други клони нямаше. От гладката кора около него не се подаваше нищо, за което да се захване.

Но затова пък се подаваха ръце. Дори и в този момент две се протягаха през мъхестата кора покрай него — слаби ръце, зелени като млади листа. Последва изящно рамо, а след него се появи и самата горска нимфа. Тя сграбчи здраво удивения магьосник и със същата растителна сила, която вбива корените в скалата, го вкара в дървото. Твърдата кора се раздели като мъгла и се затвори като мида.

Смърт наблюдаваше безучастно. Погледна рояка мушички, които танцуваха радостния си зиг-заг около черепа му. Щракна с пръсти. Насекомите изчезнаха от въздуха. Но някакси не беше съвсем същото.

Слепият Айо отмести своята купчина чипове, погледна намръщено през онези от очите си, които в момента бяха в стаята и излезе. Няколко полубогове се изкискаха. Поне Офлър бе приел загубата на един съвършен и добър трол, ако не друго, то с прилична, почти змийска сдържаност.

Последният противник на Дамата се премести, така че се озова точно срещу нея на масата.

— Господине! — каза тя учтиво.

— Госпожо! — отвърна той. Погледите им се срещнаха.

Той беше мълчалив бог. Знаеше се, че е пристигнал в света на Диска след някакво ужасно и загадъчно произшествие в друга Евентуалност. Разбира се, привилегия на боговете е да се разполагат с външния си вид, та даже и пред други богове. На Диска Съдбата обикновено се въплъщаваше в любезен мъж на зряла възраст с посивяващи коси, плътно пригладени към едно лице, на което всяка девойка спокойно би поднесла чаша бира, ако се появи на прага й. На човек с такова лице всеки възпитан младеж охотно би помогнал на пътя. Като се абстрахираме от очите, разбира се.

Няма божество, което може да разгадае природата и характера на неговите очи. Естеството на двете очи на Съдбата на свят Диск беше такова: докато на пръв поглед те бяха просто тъмни, при по-близко вглеждане ставаше ясно — твърде късно! — че те не са нищо друго, освен дупки, които откриват един черен мрак, толкова далечен и дълбок, че у наблюдателя заговаря неудържимото влечение към черните дупки на безкрайната нощ с ужасяващите им, кръжащи звезди…

Дамата се изкашля учтиво и постави двайсети един бели чипа на масата. После извади от робата си още един — сребърен, полупрозрачен и два пъти по-голям от другите. Душата на истинския Герой винаги се радва на по-благоприятен обменен курс и се цени високо от боговете.