Читать «Цветът на магията» онлайн - страница 30

— Да, ама луд с пари. Казва, че щом вече е получил, ъ-ъ — не си спомням думата, започваше с „П“, абе, това, дето можеш да му кажеш залог — тези, за които работи в Ахатовата Империя, ще ми платят. Е, ако „Пробития Барабан“ изгори. Не че се надявам на това. Да изгори, де. „Пробития Барабан“, имам пред вид. Искам да кажа, че ми е като дом, дом ми е „Барабана“…

— Не си съвсем загубен, а? — каза Уаймор и избута кръчмаря настрани.

Вратата се изметна на пантите си и се заби с трясък в стената.

— Ей, това ми е вратата! — изкрещя Бродман. В следващия миг си даде сметка кой стои горе на стълбите и се сви зад масата точно на косъм време преди една къса черна стрела да прелети през стаята и да се забие в дървесината.

Уаймор внимателно премести ръка и си напя още една бутилка бира.

— Няма ли да ми правиш компания, Злорф? — спокойно попита той. — И я разкарай тая сабя, Стрен. Злорф Фланеления крак ни е приятел.

Президентът на Гилдията на Убийците сръчно извъртя късата си тръба за стрели и с едно премерено движение я затъкна в кобура си.

— Стрен! — извика Уаймор.

Облеченият в черно крадец изсъска и прибра сабята си в ножницата. Но ръката му остана на дръжката, а погледът — върху убиеца.

Това не беше лесно. Приемането в Гилдията на Убийците ставаше с конкурсен изпит, като Практическата част беше най-важната и всъщност — единствената. Така че широкото, честно лице на Злорф представляваше една червена, нашарена с белези ивица тъкан — резултат от многобройни сериозни сблъсъци. Във всеки случай, то най-вероятно и преди не е било кой знае колко по-хубаво — говореше се, че Злорф си е избрал професия, в която преобладават черните качулки, плащове и нощни скитания, тъй като родословието му било белязано от тролската жилка на страха от светлата част на денонощието. Хора, които се осмеляваха да приказват за това на разстояние, достатъчно близо, че да ги чуе Злорф, имаха обичая да си връщат ушите у дома, като ги носят в шапките си.

Той слезе по стълбите, последван от десетина убийци. Когато се озова точно пред Уаймор, той каза:

— Дошъл съм за туриста.

— Това влиза ли ти по някакъв начин в работата, Злорф?

— Да. Гринджо, Ърмонд, вземете го!

Двама от убийците направиха крачка напред. В следващия миг Стрен вече беше пред тях, а сабята му сякаш се материализира на сантиметър от гърлата им, без необходимостта да измине цялото разделящо ги пространство.

— Вероятно бих могъл да убия само един от вас — промърмори той, — но предлагам вие да решите кой точно.

— Погледни нагоре, Злорф — каза Уаймор. Една редица жълти, пагубни, зли очи гледаха надолу от тъмните дебели греди.

— Още една крачка и ще си тръгнеш оттук с по-малко очи, с отколкото си дошъл — каза шефът на крадците. — Така че, Злорф, седни да пийнем по едно и да поговорим разумно. Мисля, че бяхме се споразумели. Ти да не крадеш — аз да не убивам. Поне не срещу заплащане — добави той след малко.

Злорф пое предложената му бира.

— Е, и? — попита той. — Аз ще го убия. После ти ще го обереш. Оня, смешният, ей-там, да не е той?

— Да.

Злорф погледна към Двуцветко, който му се усмихна. Той повдигна рамене. Рядко си губеше времето да се чуди защо хората искаха да убият други хора. Неговото беше само средство за препитание.