Читать «По суша и море» онлайн - страница 6

На следния ден баща ми ме повика при себе си и каза:

— Майка ти ми каза всичко. Ние не ще се стремим да угасим страстта ти към морето. Искал си да скиташ по света? Искал си да ни оставиш? Така да е. Ще влезеш в Морското училище. Да се надяваме, че няма да съжаляваш.

Устата ми се отвориха за благодарност, но баща ми беше обърнал вече гръб и си отиваше с наведена глава и сурово, намръщено лице. В огледалото го видях да си изтрива една сълза…

След месец щях да замина за Мореплавателния институт във Венеция. Бях щастлив. Моят сън щеше да се осъществи. Като по чудо омразата ми към учението изчезна.

Пожелах с жар да науча всичко, което ще ми помогне да стана страшен морски вълк. Но нищо не можа да промени буйната ми природа, нито да задуши властолюбивите ми подбуди.

И тук не закъснях да се наложа на съучениците си като главатар. Силата ми вдъхваше на всички голямо уважение към мен. Но повече от силата, която не беше необикновена, самият начин, по който налагах волята си, й придаваше стойност.

В това отчаяно стремление — да имаш правото винаги и въпреки всичко — е според мене тайната на всеки успех в живота Тогава аз мислех и действах с убеждението, че силата е дотолкова сила, доколкото можем да внушим на другите, че я имаме. Когато изчезне тая илюзия, изчезва и нашият престиж. Трябваше да проверя това, което пиша, много по-късно, когато бях принуден да заменя борбите срещу диваците с борби срещу културни хора, например издателите. Но те… те винаги са били по-силни от мене.

* * *

В Морското училище бях твърде послушен и моето усърдие породи у всички убеждението, че ме чака добро бъдеще. А и аз мислех така. На осемнадесет години получих желания диплом на капитан за далечно плаване. Радостта ми нямаше край.

По това време, когато бях много весел, раздавах юмруци, без да ги пестя. За да отпразнуваме моя диплом, намерих за най-добре да устроя едно нападение срещу учениците от търговския отдел, които учеха в същата сграда.

Поводът, изглежда, не е бил много сериозен, защото вече не го помня. Като последица от този паметен ден имах един много заслужен удар с бастун. Върнах се във Верона и прегърнах родителите си, помирили се най-после с мисълта да ме видят, че заминавам за широкия свят по дирите на ония приключения, които бяха подсказали на добрия ми учител, че съм заболял от донкихотство.

Глава IV

„САМО ИТАЛИЯ“

— В джоба си имам чудесен диплом на капитан за далечно плаване! — извиках победоносно и очите ми светеха от радост.

Братовчед ми се усмихна малко иронично и каза:

— Добре, Емилио, но ще можеш ли да си направиш от твоя диплом една лодчица и да пътуваш с нея?

— Мислиш, че няма да намеря кораб нито екипаж, които да управлявам?

Намирахме се в малко кафене на пристанището във Венеция.

— Няма нищо по-лесно от това да намериш кораб — каза един глас с явно немски акцент.

Обърнах се.

Човекът, който бе произнесъл тези думи, така приятни за мене, набързо изпразни голяма чаша ром. Той стана и дойде до нашата маса.