Читать «Радост» онлайн - страница 80

Той прокара ръка през косата си и се опита да овладее нервността си. Тя все още не знаеше това, което знаеше той.

— Добре, успокой се.

— Не аз имам нужда да се успокоя, а ти. Ако знаех, че ще се държиш по този начин при това малко закъснение, никога нямаше да се съглася да се преместя при теб. Ние не сме женени, Райърсън. Спомняш ли си? Дори и да бяхме, не бих позволила поведението ти. Съпругът ми ми остави достатъчно разочарование, което ще ми стигне за цял живот. Няма никога да позволя на никой мъж да ме тъпче.

Той си помисли, че тя изпада в истерия и то по негова вина. Райърсън наистина беше потъпкал достойнството й. Вдигна ръка.

— Спокойно! Нека ти обясня.

— Не мога да съм спокойна. Ядосана съм. Нямаш никакво право да ми крещиш така. Няма да ти се размине. Няма да ти позволя да ми причиниш подобно нещо. Нямаш никакво право.

— Имам това право — отвърна той. — Изкарах си ангелите, докато те чаках.

— Защото закъснях няколко минути ли? — гневно и недоверчиво попита тя.

— Не, не защото закъсня с няколко минути — изрева той. — Полудях, защото когато се прибрах в офиса си днес след обяд, имах съобщение от полицията в Торалина. Най-накрая си надигнаха задниците и ми се обадиха.

Тя се закова на място. Погледна го с отворени уста.

— От Торалина? Съобщение за онзи мародер?

— Не съвсем — рязко отвърна Райърсън. — Полицията в Торалина не се интересувала много-много от нашия мародер след заминаването ни. Били заети с убийство в уединен от другите апартаменти.

— Някой е бил убит? Там в хотела?

— Някой, когото познавахме, Джини. Хари Бригман. Онзи, дето загуби гривната на покер. Има вероятност мародерът, който влезе по-късно през нощта в нашата стая да е бил убиецът.

Девета глава

— Не биваше да те нападам веднага, щом влезе — тихо рече Райърсън.

— Разбира се, този път от мен да мине, тъй като има смекчаващи обстоятелства — великодушно обясни Вирджиния. — Кой знае? Ако бях на твое място, може би щях да реагирам по същия начин, като се има пред вид, че причината е същата.

Той леко изкриви устни.

— Ти проявяваш изключително разбиране.

— С извиненията можеш да продължиш по-късно. Разкажи ми всичко, което знаеш за тази бъркотия — отсече Вирджиния. Тя се облегна на стола и го загледа. Горкият човек, наистина имаше вид на посетител на ада за трийсет минути. Намръщен, Райърсън закрачи из стаята край прозорците.

— Не знам много. Толкова, че да се притесня. Аз ти намекнах за това. Скоро, след като сме напуснали острова, някаква камериерка намерила тялото на Бригман.

— Ти каза, че според теб, мародерът в нашата стая не бил въоръжен. Ако онзи тъкмо е бил убил Бригман, нямаше ли да носи оръжие или нещо подобно?

— Или нещо подобно. Бригман бил убит с нож. В тъмнината сигурно не съм забелязал ножа.

— О! — Вирджиния си го представи и тръпки я побиха. — А ти се спусна да го гониш гол, сложил само семейните бижута.

— Качествените бижута прилягат на всичко.

Тя кисело се усмихна.

— Въпреки това, цялата история е тревожна, нали?

— Слабо казано. Не ми харесва постановката. Срещаме професионален играч, който си въобразява, че е хванал Господ за шлифера. Късметът му изневерява, когато играе с мен. Той не може да покрие загубите от покера в брой и ми дава гривната. Следващото нещо, което узнаваме за него, е, че е мъртъв, а някой претърсва апартамента в хотела. Напускаме острова блажени и нищо неподозиращи. Седмица, след като се прибираме у дома някой обръща къщата ти наопаки.