Читать «Даскалите (Спомени из ученическите ми години)» онлайн - страница 6
Иван Вазов
За дълго време още неговата раздърпана, небрежна носия, особено омразата му против копчетата, увековечаваше спомена му в града. Когато бащата се скарваше на сина си за неприличния му вид, казваше:
— Маскара, ходиш с разкопчани панталони като Иланоолу! Или:
— Оцапан си в крачолите с кал като Иланоолу. Еднаж беше му се случило едно приключение, неизразимо комично само по себе си, но което беше оставило в душата му най-сладостни трептения…
Една млада калугерица тръгнала сама по някоя бърза работа за Карлово. Кърът бил съвсем пуст; тя се бояла да не би да срещне някой турчин и се озъртала плахо, дано зърне пътник българин, да другарува с него. Кога слезнала в дълбокия дол на Сопотница, тя с радост съгледала там една друга пътница-калугерица, която гърбом се била навела нещо. Младата калугерица бързо приближила наведената, тупнала я весело и казала:
— Ух, божке, добре, че те застигнах, заедно да пътуваме.
Но какво било смайването й, когато пред нея се изправил във всичкото си величие Иланоолу.
Тя го взела погрешно за монахиня, като го гледала гърбом и наведен-той си изваждал един камък из калеврата.
Иланоолу бил сладко погъделичкан от тая свойщина на калугерката и й отговорил, че и той усеща голяма радост да пътува другарски. Светата жена потънала в земята от срам, но покорила се на съдбата си и продължила пътя си до Карлово заедно с тоя необикновен кавалер за велико изумление на срещнатите българи.
Историйката дълго време весели Сопот, а най-много — младата бъбрива монахиня, която я разказваше наляво и надясно.
На Иланоолу обаче остана в душата светъл спомен за едно романтично приключение.
В доверителните си беседи с близки приятели той раздухваше историйката до размери на една любовна приказка от „Хилядо и една нощ“.
Тоя достопаметен турчин прекрати посещенията си в сопотското главно училище, щом го напусна даскал Юрдан.
Назначиха главен учител даскал
Стар, висок, с голямо бяло, благородно лице човек, от предньо сопотско семейство. Учител през младостта си, той после станал личен търговец в Цариград, но пропаднал до фалит по стечението на злополучни обстоятелства.
При всичко, че бяхме безгрижни юноши, ние със скръб забелязвахме как тежеше върху тоя достопочтен човек нещастното му корабокрушение в търговията. Не до учителствуване беше на тоя човек с разбита душа и поприще, с неизлечими рани, нанесени на неговата човешка чест и честолюбие. Защото онова грубо време съвсем се различаваше от днешното по първобитните си понятия за честта. Тогава фалитът на един търговец беше смърт за тоя търговец, смърт нравствена и обществена, бил фалитът злоумишлен, или не. Днес той е нещо маловажно и не отнема нито почтенството, нито е преграда, за да се стигне дори най-високото стъпало на обществената лестница… Но в тясната среда на своите еднограждани даскал Калист продължаваше да се радва на почет и симпатия, което не го правеше по-щастлив. Той страдаше, той беше все угрижен. Гледахме го как ходеше цели часове надлъж по дворската ограда с климнала глава, принуден да подхване на старо време изново учителското занятие, което изпълняваше добросъвестно, но без охота и без кураж… Той умря от апоплексия след няколко месеца.