Читать «Размяна на съпруги» онлайн - страница 30

— Всички си отидоха — отвърна той.

— При това положение, скъпи, ще си намеря стая в хотел, колкото да прекарам нощта. Не бива изобщо да се притесняваш.

— Това ще е глупаво — отвърна той. — Имаш на разположение голяма къща. Използвай я.

— Но, скъпи, тя е празна.

— Тогава и аз ще остана с теб.

— Вкъщи няма храна, няма нищо.

— Ами хапни, преди да се прибереш. Не бъди толкова глупава, жено. Все вдигаш много шум за нищо.

— Да — каза тя. — Извинявай. Ще хапна тук един сандвич и после ще се прибера.

Навън мъглата малко беше поизтъняла, но независимо от това таксито пътува бавно и дълго и когато се прибра в къщата на Шейсет и втора улица, вече беше доста късно.

Когато я чу, че влиза, мъжът й излезе от кабинета си.

— Е — каза той, застанал до вратата, — как беше Париж?

— Излитаме утре в единайсет — отвърна тя. — Това е окончателно.

— Искаш да кажеш, ако се вдигне мъглата.

— Вече се вдига. Излезе вятър.

— Изглеждаш изморена. Трябва да си прекарала тревожен ден.

— Не беше много приятно. Смятам веднага да си легна.

— Поръчал съм кола за утре. В девет часа.

— О, благодаря ти, скъпи. И искрено се надявам, че няма да си правиш труда отново да ме изпращаш чак дотам.

— Не — бавно отвърна той. — Мисля, че няма. Но не виждам защо пътьом да не ме оставиш в клуба.

Тя го погледна и в този миг й се стори, че е много далеч от нея, отвъд някаква преграда. Изведнъж бе станал толкова малък и далечен, че не можеше да бъде сигурна нито какво прави, нито какво мисли, нито дори какъв е.

— Клубът ти е в долната част на Манхатън — каза тя. — Не е по пътя за летището.

— Но ти ще имаш много време, скъпа. Нима имаш нещо против да ме оставиш в клуба?

— Не, разбира се.

— Добре. Тогава до утре в девет часа.

Тя се качи в стаята си на втория етаж и беше толкова изтощена от изминалия ден, че щом си легна, заспа.

На следващата сутрин мисис Фостър стана рано и в осем и половина вече беше долу, готова за тръгване.

Малко след девет се появи мъжът й.

— Направи ли кафе? — попита той.

— Не, скъпи. Помислих, че ще закусиш в клуба. Колата вече чака. Аз съм съвсем готова за тръгване.

Стояха в антрето — напоследък като че ли се виждаха все в антрето — тя с шапка, палто и чантичка, той в костюм със старомодна тясна кройка и високи ревери на сакото.

— Багажът ти?

— На летището е.

— Ах, да. Разбира се. Ако смяташ да ме оставиш в клуба, няма да е зле вече да тръгваме.

— Да! — извика тя. — Да, моля те!

— Ще си взема само няколко пури. Веднага ще се върна. Ти се качвай.

Тя излезе и се запъти към колата. Когато наближи, шофьорът й отвори вратата.

— Колко е часът? — попита го тя.

— Около девет и петнайсет.

Мистър Фостър излезе след пет минути и докато го наблюдаваше как бавно слиза по стълбите, тя си помисли, че в тези тесни, подобни на кюнци панталони краката му изглеждаха като на козел. Както и предишния ден, той се спря насред стълбите, за да подуши въздуха и да погледне небето. Времето все още не беше много ясно, но през мъглата се процеждаха слънчеви лъчи.