Читать «Размяна на съпруги» онлайн - страница 27

— А дойде ли колата?

— Да, госпожо, чака. Тъкмо се канех да товаря багажа.

— До Айдълуайлд има един час път — каза тя. — Самолетът ми излита в единайсет. Трябва да съм там половин час по-рано заради формалностите. Ще закъснея. Просто знам, че ще закъснея.

— Мисля, че имате предостатъчно време, госпожо — любезно отвърна икономът. — Предупредих мистър Фостър, че трябва да тръгнете в девет и петнайсет. Има още пет минути.

— Да, Уокър, знам, знам, но моля ви, натоварете багажа по-бързо.

Тя закрачи нагоре-надолу из антрето и колкото пъти икономът се появеше, толкова пъти го питаше колко е часът. Този, непрекъснато си повтаряше тя, е единственият самолет, който не бива да пропусне. Бяха й необходими месеци, докато успее да склони мъжа си да й разреши да замине. Изпуснеше ли го, той като нищо щеше да реши, че трябва да отмени цялото начинание. А най-лошото беше, че той настояваше да я изпрати на летището.

— Мили боже — високо каза тя. — Ще го изпусна. Знам, знам, знам, че ще го изпусна.

Мускулчето до лявото й око вече лудешки трептеше. Самите й очи бяха почти насълзени.

— Колко е часът, Уокър?

— Девет и осемнайсет, госпожо.

— Сега вече наистина ще го изпусна! — извика тя. — Божичко, защо вече не идва!

Това пътуване беше важно за мисис Фостър. Сама заминаваше за Париж на гости при дъщеря си, единственото й дете, която се беше омъжила за французин. Мисис Фостър не се интересуваше много от французина, но обичаше дъщеря си и най-вече страстно мечтаеше да зърне трите си внучета. Познаваше ги само от многобройните снимки, които получаваше и с които кичеше цялата къща. Какви хубави деца бяха! Душата си даваше за тях и винаги когато пристигаше нова снимка, тя я отнасяше в стаята си и дълго я съзерцаваше. С любов се взираше и търсеше в личицата онази удовлетворяваща прилика, която значеше толкова много. Напоследък бе започнала да чувства все по-силно, че няма никакво желание да изживее дните си далече от своите деца, да не могат да й идват на гости, да ги извежда на разходки, да им купува подаръци, да ги гледа как растат. Знаеше, разбира се, че не бе редно и дори до известна степен не бе честно да мисли такива неща, докато съпругът й бе още жив. Знаеше също, че макар вече да не вземаше такова дейно участие в управлението на многобройните си предприятия, той никога не би склонил да напусне Ню Йорк, за да живее в Париж. Беше истинско чудо, че изобщо се съгласи да я пусне да им гостува сама за шест седмици. Но, ах, как би желала да живее там за постоянно и да бъде близо до тях!

— Уокър, колко е часът?

— И двайсет и две минути, госпожо.

Докато й отговаряше, вратата на кабинета се отвори и мистър Фостър излезе в антрето. Остана за миг внимателно загледан в жена си. Тя също го изгледа — това дребно, но все още много подвижно старче с огромна брада.

— Хм! — рече той. — Ако искаш да хванеш самолета, в най-скоро време трябва да тръгнем.

— Да, скъпи, да! Всичко е готово. Колата чака.

— Това е добре — отвърна той. Наклонил глава на една страна, внимателно я наблюдаваше. Имаше странния навик да изкривява главата си и после няколко пъти бързо да я поклаща. Затова и защото скръстваше ръцете си високо пред себе си, до гърдите, приличаше на катеричка от Сентръл Парк.