Читать «Борсови игри» онлайн - страница 197

— Ти си едно мръсно копеле — изсъска той. — Мръсно шибано копеле. Първо ми отнемаш Деби, после и Кати. А сега ме чуй добре какво ще ти кажа! Не можеш просто така да ми отмъкваш приятелките и всеки път да се отърваваш, без да си платиш. Не можеш! — изкрещя той.

— Изобщо не съм възнамерявал да ти отнемам Кати — казах аз. — Ти сам я загуби.

Думите ми не му се понравиха. Той скочи от креслото и изрева:

— Не ми дрънкай глупости! Знаеш много добре какво си направил. Превърна живота ми в ад. Пълен ад. Така че не ми стой така и не ми дрънкай, че не си искал да направиш нищо такова, мръсно копеле! — Той се олюля и рухна в креслото. — Обичах Деби. Господи, как я обичах! Идеше ми да се гръмна, когато се разделихме. — Гласът му се сниши до шепот. — Всички други жени, които съм преследвал след нея, всъщност бяха средство да ме откъснат от мисълта за нея, за да не полудея. И се справих добре. Погребах дълбоко чувствата си. — Той отпи голяма глътка от бирата си. — И после се пръкваш ти. Виждах, че Деби те харесва. Обичаше да флиртува с теб, излизахте да обядвате заедно или да се почерпите. Знаех добре какво става, защото то протичаше пред очите ми, и аз бях длъжен да предприема нещо. Помолих Деби да се омъжи за мен. Тя ми отказа, но аз не се предадох. Накрая ми заяви да се разкарам. Бях съкрушен. И после, само след седмица, я убиха. — Той преглътна с мъка. Отметна глава и разтри очи. Бяха започнали да блестят. — Бях напълно съсипан. И после се появи Кати. Единствената жена, която толкова можеше да прилича на Деби. И също толкова привлекателна. Почувствах се смутен, но тя се държеше съвсем естествено и нещата започнаха да си идват по местата. Толкова ми беше хубаво с нея! Толкова хубаво! И един ден разбирам, че през цялото време си заговорничел зад гърба ми, за да ми отмъкнеш и нея.

Роб ме изгледа с очи, изпълнени с ненавист. Никога нямаше да ми прости. Бях се превърнал в неговия отдушник за цялото разочарование, което изпитваше от себе си и от връзките си с жените.

Но на мен ми бяха нужни отговори.

— И така, видя ли кой уби Деби? — попитах го аз.

Роб се отпусна. Отпи от бирата си и се усмихна.

— Може би.

— Ти ли я уби?

— Разбира се, че не — отвърна той, без да сваля усмивката от лицето си.

С мъка потиснах зараждащия се у мен гняв.

— Казал си на полицията, че си ме видял да блъскам Деби в реката, вярно ли е?

Роб само се усмихваше. Дощя ми се да го ударя.

— Защото ако ти си им казал, че си ме видял да го правя, и двамата знаем, че това е лъжа. А наказанието за лъжесвидетелство е много сериозно.

Роб се усмихваше безгрижно.

— Разбира се, полицията ме разпита. Показанията ми вероятно ще бъдат огласени в съда. И мога да те уверя, че не ще се откажа от нито една своя дума. Впрочем, казал съм самата истина.

— А какво ще кажеш за обицата?

— Каква обица?

— Обицата на Деби. Тази, която носеше в нощта, когато беше убита. Същата, която си подхвърлил в апартамента ми.

Роб беше искрено озадачен.

— Нямам представа за какво говориш. Но съм длъжен да ти напомня, че опитите за сплашване на свидетелите също се наказват много строго. Още щом си тръгнеш, ще се обадя на инспектор Пауел да му се оплача.