Читать «На плажа Чезъл» онлайн - страница 72

В по-следващи години, когато си спомняше за нея или мислено разговаряше с нея, или пък си представяше, че й пише или че случайно я среща на улицата, Едуард си казваше, че за да разкаже живота си, ще му е необходимо по-малко от минута, по-малко от половин страница. Какво бе направил със себе си? Какво излезе от него? Изживя всичките тези години в полузаспало състояние, разсеяно, несериозно, без никаква амбиция, остана без деца, интересуваше го само удобството. Скромните му постижения бяха най-вече материални. Притежаваше миниатюрен апартамент в Камдън таун, част от двустайна селска къща в Оверн и два специализирани магазина за плочи, за джаз и рокендрол, в които и без това несигурните продажби бавно се подкопаваха от пазаруването през интернет. Смяташе, че приятелите му го смятат за свестен тип и че заедно бяха преживели някои хубави моменти — буйни моменти, по-специално в младежките години. Бе станал кръстник на пет деца, въпреки че започна да играе някаква по-определена роля в живота им чак през юношеските им години.

През 1976-а почина майка му. Четири години по-късно Едуард се върна в селската къща, за да се грижи за баща си, който страдаше от бързо развиваща се паркинсонова болест. Хариет и Ан бяха женени с деца и двете живееха в чужбина. По това време Едуард, вече на четирийсет, имаше зад гърба си един несполучлив брак. Ходеше в Лондон три пъти в седмицата, за да наглежда магазините. Баща му почина вкъщи през 1983-та и бе погребан в двора на Пишилската църква, до жена си. Едуард остана в къщата като наемател — сега законните собственици бяха сестрите му. В началото ползваше къщата като убежище, когато искаше да избяга от Камдън, после, в началото на деветдесетте години, се премести там и заживя сам. Физически Тървил Хийт, или поне този край от него, не беше толкова различен от мястото, където бе отраснал. Вместо селски стопани и занаятчии, съседите му бяха хора, които или работеха надалеч и прихождаха, или ползваха къщите си като вили, но всички бяха дружелюбно настроени. Едуард никога не би казал за себе си, че е нещастен — сред приятелите му в Лондон имаше една жена, на която държеше. И след като навърши петдесет, играеше крикет за Тървил Парк, развиваше активна дейност в дружеството на историците в Хенли и участваше в реставрирането на едновремешните лехи за кресон в Юлм. Два дни в месеца работеше за един тръст, базиран в Хай Уайкъм, който се грижеше за мозъчно увредени деца.

Дори когато прехвърли шейсетте и се превърна в понаедрял, висок мъж с олисяваща побеляла коса и розово, здраво лице, продължаваше да предприема дългите си походи. Ежедневната му разходка все още бе по алеята с липите, а при добро време поемаше по обиколен маршрут, за да погледа дивите цветя на общинската мера на Мейдънсгроув или пеперудите в природния резерват на Бикс Ботъм. Връщаше се през буковите гори към църквата край Пишил, където мислеше, че един ден и той ще бъде погребан. Понякога стигаше до едно разклонение на пътеките навътре в буковата гора и разсеяно си казваше, че тя навярно е спряла точно тук, за да погледне картата си през оная августовска утрин. Живо си представяше как е стояла — само на няколко фута и на четирийсет години разстояние, — твърдо решена да стигне до него. Или пък заставаше пред някоя разкрила се пред очите му гледка от долината Стонър и се чудеше дали това е мястото, където се е позабавила, за да изяде портокала си. Най-после можеше да си признае вътрешно, че никога не бе срещнал друга, която да е обичал толкова много, че никога не бе срещнал друг човек — мъж или жена, който да се е отнасял към всичко с нейната сериозност. Може би ако бе останал с нея, би бил по-целенасочен и по-амбициозен в собствения си живот, би написал историческите си книги. Без това да е в кръга на неговите интереси, знаеше, че квартет „Енисмор“ е прочут и че изявите му на класическата музикална сцена се смятат за събитие. Никога не ходеше на концертите, нито пък купуваше, нито дори поглеждаше комплектите с дискове на Бетовен и Шуберт. Не искаше да гледа фотографията й и да открива какво са сътворили годините или да научава подробности от живота й. Предпочиташе да я запази такава, каквато я помнеше — с глухарчето в илика и кадифената панделка в косата, платнената чанта през рамо и красивото, изсечено лице с широката невинна усмивка.