Читать «На плажа Чезъл» онлайн - страница 5

Иэн Макьюэн

* * *

Изядоха пъпеша за по-малко от две минути, а през това време момчетата, вместо да чакат отвън в коридора, стояха на почетно разстояние зад тях, до вратата, и опипваха папийонките и тесните си яки или чоплеха ръкавелите си. Безизразните им лица не трепнаха, когато Едуард с иронична тържественост поднесе на Флорънс захаросаната си черешка. Тя игриво я всмукна от пръстите му и я задъвка бавно, показвайки му езика си, без да сваля поглед от очите му, давайки си сметка, че като флиртува по този начин с него, само утежнява положението си. Не трябваше да започва неща, които нямаше да може да понесе, но пък й се струваше полезно да му доставя удоволствие както може — това й помагаше да си мисли, че все пак я бива за нещо. Защо не можеше с тази лепкава черешка да се изчерпи всичко, което се очакваше от нея!

Едуард копнееше сервитьорите да се махнат, но за да покаже, че не се смущава от присъствието им, се усмихна, както се беше отпуснал на стола си с чашата вино, и се провикна през рамо:

— Имате ли още от същото?

— Нямаме, господине. Съжалявам, господине.

Ръката му, хванала чашата, потрепери от усилието му да сдържи внезапното си щастие, екзалтацията си. Седнала срещу него, Флорънс сякаш грееше, бе прелестна — невероятно красива, чувствена, талантлива, добросърдечна.

Момчето, което му бе отговорило, се спусна да прибере чиниите. Колегата му остана отвън да сипва второто — печеното. Количката с ястията не можеше да влезе в сватбения апартамент, за да им сервират както му е редът, поради двете стъпала, които отделяха нивото на стаите от коридора — причината бе некачествено проектиране, когато в средата на осемнайсети век елизабетинската сграда била модернизирана и преустроена в джорджианска.

Двамата за кратко останаха насаме, въпреки че отвън се долавяше стърженето на лъжиците по съдовете и шепотът на момчетата край отворената врата. Едуард сложи ръката си върху ръката на Флорънс и за стотен път през този ден й прошепна „Обичам те“, а тя веднага му отвърна със същото и го каза наистина искрено.

Едуард бе завършил с отличие история в Юнивърсити Колидж в Лондон. В продължение на три кратки години бе учил за войни и въстания, за периоди на масов глад и чума, за създаване и падане на империи, за революции, погубвали децата си, за земеделски мъки, работническа нищета, за жестокостите на управляващите класи — ярки картини на потисничество, несгоди и изгубени надежди. Той ясно съзнаваше на какви ограничения и оскъдици е бил обречен животът на хората поколения наред. На фона на историята годините на мир и просперитет, които Англия преживяваше в момента, бяха нещо рядко, а на техния фон неговото и на Флорънс щастие бе изключително, дори уникално явление. Последната си година посвети на специално изследване на теорията за „великата личност“ в историята — наистина ли е остаряло да се смята, че силните индивиди са в състояние да променят националните съдбини? Преподавателят му определено мислеше така. Според него Историята с голяма буква се тласкаше от неизбежни движещи сили към неизбежни и необходими цели и не след дълго този факт щеше да се смята за научно обоснован. Но биографиите, които Едуард подробно изучи — на Цезар, Карл Велики, Фридрих Втори, Екатерина Велика, Нелсън и Наполеон (Сталин бе пропуснал по настояване на преподавателя си), — в голяма степен подсказваха обратното. Едуард се стремеше да докаже, че един безмилостен индивид, с помощта само на гол опортюнизъм и доза късмет може да промени съдбите на милиони — това бе инакомислещо заключение, за което му писаха „много добър“ с минус, та едва не му развалиха отличната диплома.