Читать «Къщата на духовете» онлайн - страница 2

— Ти, крадецо, който похити парите на обителта! — крещеше той от амвона и сочеше един господин, който се преструваше, че е зает с някакво конче на ревера си, за да не го гледа в очите. — Ти, безсрамнице, дето ходиш да проституираш на пристанището! — И гледаше кръвнишки доня Естер Труеба, скована от артрит и ревностна поклонница на Кармелитската Дева. Тя се блещеше от почуда, защото не знаеше нито значението на глагола, нито накъде се пада пристанището. — Разкайте се, грешници, гнусна мърша, недостойни за жертвата на господа бога! Постете! Покайте се!

Увлечен от порива на професионалната си ревност, свещеникът трябваше да се въздържа, за да не влиза открито в разрез с напътствията на висшестоящите си в църковната йерархия. Брулени от ветрове на модернизъм, те не гледаха с добро око на власеницата за покаяние и на самобичуването. Той беше привърженик на практиката, слабостите на душата да се превъзмогват, като здравата се нашиба плътта. Славеше се с развихреното си красноречие. Преданите му енориаши го следваха от църква в църква и се потяха, като го слушаха да описва страданията на грешниците в пъкъла — как хитроумно измислени машини за изтезания им разкъсвали месата, на какви вечни огньове се печели, какви куки пронизвали мъжките членове, какви гадни влечуги се завирали в отверстията на жените и всевъзможни други мъчения, които включваше във всяка проповед, за да вселява страх от бога. Сам сатаната биваше описван до най-интимните му аномалии с галисийския акцент на свещеника, чието призвание на този свят бе да разтърсва съвестта на разпасалите се местни граждани.

Северо дел Вале беше атеист и масон, но хранеше политически амбиции и не можеше да си позволява току-тъй да пропуска най-посещаваните църковни служби в неделя и най-тачените празници — че нали там всички можеха да го видят. Жена му Нивеа предпочиташе да си има вземане-даване с господа бога без посредници, отнасяше се към расата крайно мнително и й беше втръснало от описанията на небето, чистилището и пъкъла, но поддържаше мъжа си в парламентарните му домогвания с надежда, че ако той се добере до място в Конгреса, тя ще издейства право на глас за жените. От десет години се бореше за това и честите й бременности не бяха успели да я обезсърчат. Този четвъртък преди Великден отец Рестрепо бе довел слушателите си до предела на издръжливостта с апокалиптичните си видения и Нивеа започна да чувства, че й прилошава. Запита се дали пак не е бременна. Въпреки промивките с оцет и сюнгерите с жлъч бе родила петнайсет деца, от които цели единайсет й бяха живи и здрави, и имаше основания да предполага, че вече се подслонява удобно в зрялата възраст — дъщеря й Клара, най-малкото й дете, вече беше десетгодишна. Изглежда, най-сетне се бе укротил бесът на изумителната й плодовитост. Реши да отдаде неразположението си на оня момент от проповедта, в който отец Рестрепо я посочи с пръст и се разприказва за фарисеите. За ония, дето се домогвали да узаконят извънбрачните деца и гражданския брак и така разнебитвали семейството, родината, собствеността и църквата, искали за жените еднакви права с мъжете и така нарушавали открито божия закон, който в това отношение бил съвсем недвусмислен. Нивеа, Северо и челядта им заемаха целия трети ред скамейки. Клара седеше до майка си и тя й стискаше нервно ръката, когато в словото си свещеникът задълбаваше прекалено подробно в плътските грехове — Нивеа знаеше, че това ще подбуди у малката зрителни представи за отклонения, които излизаха от рамките на действителността. Личеше си от въпросите, които тя задаваше и на които никой не съумяваше да даде отговор. Клара беше много зряла за възрастта си и притежаваше развинтеното въображение, наследявано от всички жени в рода й по майчина линия. В църквата бе станало по-горещо и от острата миризма на свещите, от тамяна и от скупчилото се множество на Нивеа й призляваше още повече. Искаше й се церемонията да свърши най-сетне, за да се върне в прохладния си дом, да седне в коридора с папратите и да отпие от каната бадемово мляко, която Бавачката приготвяше в празнични дни. Погледна децата си. По-малките, вече уморени, стояха вдървени като истукани в неделните си дрехи, а по-големите започваха да броят мухите. Спря поглед на Роса, най-голямата от живите си дъщери, и както винаги се слиса. Странната й красота направо смущаваше. Дори тя не можеше да устои на нейното въздействие. Сякаш момичето и останалото човечество бяха сътворени от различен материал. Още преди да я роди, Нивеа разбра, че Роса не е от този свят, когато я сънува. Затова не се учуди, че бабата акушерка извика, като я видя. Роса се роди бяла, гладка, не набръчкана, същинска фаянсова кукла, със зелена коса и жълти очи — най-красивото създание, появило се на земята след грехопадението на Адам и Ева, както рече бабата и се прекръсти. Още от първото къпане Бавачката й миеше главата с настойка от лайка, от което цветът се омекоти и придоби отсенка на стар бронз, и я слагаше да лежи гола на слънце, за да й закрепне кожата, полупрозрачна по най-нежните части на корема и подмишниците, където прозираха вените и скритата тъкан на мускулите. Ала и тези цигански фокуси не свършиха особена работа и много скоро плъзна мълва, че им се е родил ангел. Нивеа изчака неприятните етапи на растежа да придадат на дъщеря й поне някое и друго несъвършенство, но къде ти. На осемнайсет години Роса не само че не беше напълняла и не й бяха излезли пъпки, а напротив, морското й изящество бе станало дори по-подчертано. Цветът на кожата й, с нежни синкави отблясъци, цветът на косата й, плавните й движения и хрисимият й нрав навяваха асоциации за обитател на водната шир. Тя имаше нещо рибешко и ако притежаваше люспеста опашка, явно щеше да бъде сирена, но двата й крака я поставяха на някаква неясна граница между човека и митичното същество. Въпреки всичко девойката беше водила почти нормален живот, имаше си годеник и някой ден щеше да се омъжи, с което отговорността за красотата й щеше да мине в други ръце. Роса наведе глава, един лъч се промъкна през готическите витражи на църквата и обгърна профила й с ореол от светлина. Няколко души се обърнаха да я погледнат и зашушукаха — това се случваше често, когато вървеше по улицата. Но Роса сякаш не забелязваше нищо, тя беше неподвластна на суетата, а този ден пък съвсем имаше вид на отсъстваща — измисляше нови животни, които щеше да избродира на своята покривка, наполовина птици и наполовина бозайници, е оперение във всички цветове на дъгата, с рога и копита, толкова тантурести и с толкова къси крила, че направо противоречаха на законите на биологията и на аеродинамиката. За годеника си Естебан Труеба мислеше рядко, не че не го обичаше, а защото по природа беше склонна да забравя и защото две години раздяла си казват своето. Той работеше в мините на север. Пишеше й често и Роса от дъжд на вятър му отговаряше с преписани стихове и нарисувани с туш цветя върху пергаментова хартия. Чрез тази кореспонденция, чиято неприкосновеност Нивеа най-редовно нарушаваше, тя научи за тежката, изпълнена с несгоди професия на миньора — как постоянно го заплашват срутвания, как гони жили, които все му се изплъзват, как моли за кредити с надежда, че шансът ще му се усмихне и ще се появи чудната златна жилка, която ще му позволи бързо да натрупа състояние и да се върне при Роса, за да я отведе под ръка пред олтара и така да стане най-щастливия човек на света, както неизменно завършваше писмата си. Роса обаче не бързаше да отива под венчило, почти беше забравила единствената целувка, която двамата си размениха на раздяла, и не можеше да си спомни дори цвета на очите на този настойчив годеник. Под влияние на сантименталните романи — друго четиво тя нямаше — Роса обичаше да си го представя как с кожени ботуши, със загоряла от ветровете на пустинята кожа той рови пръстта и търси пиратски съкровища, испански дублони и скъпоценности от времето на инките. Нивеа напразно се мъчеше да я убеди, че в мините богатствата са заложени в самите скали, защото Роса не можеше да допусне, че Естебан Труеба събира тонове камънак с надежда, че като ги опече по най-примитивен начин, те ще изплюят един грам злато. А иначе, докато го чакаше, тя не скучаеше, изцяло я бе погълнала грандиозната задача, която си беше поставила — да избродира най-голямата покривка в света. Започна с кучета, котки и пеперуди, но скоро в работата й надделя въображението и взе да се появява рай от невъзможни твари, които се раждаха от иглата й пред загрижените очи на баща й. Северо смяташе, че е време дъщеря му да слезе от облаците и да стъпи здраво на земята, да се научи да върши някоя и друга къщна работа и да се подготви за семеен живот. Нивеа обаче не споделяше безпокойството му. Предпочиташе да не тормози дъщеря си със земни изисквания, защото предчувстваше, че Роса е небесно същество, че не е създадена да просъществува дълго в грубата суетня на този свят. Затова я оставяше на мира — нека се задява с конците си за бродиране, и не роптаеше против тая кошмарна зоологическа градина.