Читать «Джейк Ренсъм и кралят на черепите» онлайн - страница 147

— Мислех си… не знаех… — каза тя, докато прегръдката й го оставяше без дъх.

— Знам — промълви той. — Аз също…

Тя го пусна и го изгледа строго.

— Не прави това повече! Никога!

— Кое?

Тя изглеждаше объркана, не знаеше какво да му отговори. Трудно можеше да изрази с думи страха си. Все пак успя да отвърне ядосано:

— Да ме плашиш така!

Джейк разбираше, че словото не е в състояние да предаде чувствата й. Той бе в същото положение, понесен във водовъртеж от емоции, които не бе в състояние да опише. Изпитваше облекчение и ужас, объркване и сигурност, щастие и скръб… Това бе едновременно най-болезненото и най-удивителното нещо, което му се бе случвало.

Но така се чувстваше част от едно семейство.

Прегърнаха се за последен път. Всички ги наблюдаваха. Джейк остана близо до сестра си. Пъхна ръка в джоба си и извади златния часовник.

— Намерих това — каза й той на английски, макар да му бе необходимо известно усилие да заговори на този, а не на общия език.

Първоначалното изражение на Кейди говореше за учтиво любопитство, след което облещи очи от удивление, а по лицето й пробягаха куп емоции.

— Това да не е… — Тя замълча, останала без дъх, не бе в състояние да изрече мислите си на глас.

— Да! — Джейк обърна часовника и й показа надписа.

Тя сведе глава и прочете всяка дума. Когато се изправи, в очите й напираха сълзи.

— Кога… къде го намери?

Джейк не смяташе, че моментът е подходящ, за да й обясни за картата на Пангея и останалите неща, които бе открил или научил в големия храм, затова само посочи с ръка към пирамидата:

— Там вътре.

Тя се загледа в стъпалата, които водеха към кръглия отвор. Сбърчи вежди в знак на учудване.

— Но как? Какво означава това?

— Нямам представа.

Поне засега, добави мълчаливо той.

Погледът на Кейди се зарея някъде в далечината, докато тя се опитваше да осмисли какво всъщност означаваше обстоятелството, че са открили часовника на баща им на това място. Джейк си каза, че в онзи момент, когато го бе намерил, обърканото му изражение едва ли се е различавало много от това на сестра му.

Той мълчеше. Нямаше думи, с които да успокои душата й. Сестра му се нуждаеше от време, за да преодолее този шок.

Почувствал объркването и страданието на Кейди, Херонид, който до този момент бе стоял при останалите римляни, пристъпи напред. Той накуцваше с десния си крак, а по лявата страна на лицето му минаваше дълбока драскотина, която едва не го бе лишила от едното му око. Преди обаче да заговори, от другия край на града прозвучаха рогове и бойни тръби. Те тръбяха триумфално.

— Кой е това? — попита Херонид, след като изви леко глава и се заслуша.

— Пиндор — отвърна Марика и гордо се усмихна. — Предвожда армията на ур.

Херонид я погледна невярващо.

— Ако не знаеш, просто си признай!

Той й обърна гръб, след което хвана нежно Кейди под ръка. Тя склони глава на рамото му, нуждаеше се от утеха, която Джейк не можеше да й осигури. Все пак се обърна и погледна брат си. Дари го с една невероятно тъжна усмивка.