Читать «Гаснеща жарава» онлайн - страница 9

Пристъпвам в къщата, в която прекарах детството си, и се чувствам странно. Пространството ми изглежда по-малко, по-ограничаващо. Ядосвам се на себе си. Преди този дом ми беше достатъчен. Поемам дълбоко застоялия въздух. Вероятно никой не е влизал, откакто се бяхме измъкнали посред нощ.

Взирам се в дивана, във вдлъбнатината на възглавницата в средата. Това е мястото на Тамра, нейното убежище. Отритната от прайда като дефектна драки, тя с часове седеше пред телевизора. Не ми е уютно без нея у дома, но разбирам, че така трябва да бъде засега. Северин нареди Тамра да остане при Нидия. Мама не оспори решението — смята, че друг шейдър ще знае най-добре как да се грижи за нея, докато свикне с дарбата си.

— Да не би да искате и да ни завиете, като си легнем? — сопва се мама на старейшините, които не си тръгват от къщата ни. Лицата, които приемах за даденост и смятах за напълно безопасни, докато бях дете, сега ме гледат с презрение.

Те бавно се обръщат и излизат.

— Видя ли Касиан да си тръгва със Северин? — пита мама и се втурва към прозореца. Кимвам, докато тя разтваря пердето.

— Да се надяваме, че ще го убеди да не ни… наказва прекалено строго за бягството.

— Да. — Спомням си радостта на Северин за Тамра и ми се струва, че има голяма вероятност да е снизходителен към нас.

Мама изсумтява и оставя пердето да падне обратно на мястото си.

— Двама от тях са още отвън.

Поглеждам през прозореца и виждам двамата старейшини, които още са на предната ни веранда.

— Като че ли нямат намерение скоро да си тръгнат. Май искат да се уверят, че няма да се измъкнем пак.

— Тамра е при Нидия — казва мама, сякаш това е достатъчна причина да не мърдаме. И е точно така. Дори да искам да си тръгна от прайда, никога няма да го направя без сестра си. Особено сега. Гърдите ми се стягат, като си спомням какво преживява тя. Сигурно е много объркана, много… самотна.

— Никога не бих тръгнала без Тамра — казва мама, изричайки на глас мислите ми. И така ме стрелва с поглед, сякаш съм казала, че трябва да оставим сестра ми тук и да бягаме.

Свеждам очи към ръцете си, после пак поглеждам през прозореца. Само и само да не срещам погледа й. Не искам да види, че знам какво премълчава. Че разбирам какво означава гневният й поглед — че би тръгнала без мен. Може би не съм справедлива. Или пък говори чувството ми за вина и тя въобще не мисли така.

Мама въздъхва и аз обръщам очи към нея, виждам как прокара пръсти през косата си. В къдравата й грива са се появили сиви нишки. Първите.

— Не мога да повярвам, че сме пак тук — мълви тя. — На мястото, от което тръгнахме. И сме по-зле отпреди.

Изтръпвам, защото ми се струва, че това е удар по мен. Моя е вината да се върнем у дома. Всичко това се случва заради мен. Знам го. Тя също.

— Уморена съм — казвам. Не е лъжа. Не съм спала, откакто тръгнахме от Чапарал. Мислите ми са прекалено трескави заради всичко, което се случи, заради колосалните ми грешки. Чудя се къде е Уил, какво прави, какво мисли и си спомня. Или по-скоро — какво не може да си спомни.