Читать «Град Отчаяние» онлайн - страница 4

На няколко пъти стоповете на полицейската кола премигнаха. Всеки път Питър машинално натискаше спирачки. Погледна скоростомера, колкото да се увери, че е намалил до трийсет и пет.

— Какво иска тоя, Пит?

Вече нямаше място за съмнение.

— Да мине отново зад нас.

— Защо?

— Откъде да знам?

— Ако наистина това му е целта, защо просто не спре и не ни изчака да го задминем?

— Не мога да ти отговоря.

— Какво ще правим?

— Ще го задмина естествено. — И сетне, без някаква особена причина, добави: — В крайна сметка не ние заковахме проклетата котка на пътния знак.

Натисна газта и побърза да настигне другата кола, която пълзеше с не повече от трийсет километра в час.

Мери го сграбчи за ръкава и го стисна толкова силно, че заби нокти в плътта му.

— Недей!

— Не виждам какво друго бих могъл да сторя.

Спорът беше напълно безсмислен, защото той вече задминаваше полицая. Колата му се изравни с прашния каприс, после го остави зад себе си. През страничното стъкло, което беше почистено от прах, Питър зърна профила на непознатия. Беше много едър — това беше всичко, което видя. Нещо му подсказа, че човекът зад волана също го наблюдава. Докато го задминаваше, Питър хвърли поглед на надписа на вратите. Този път имаше достатъчно време да го разчете: със златни букви пишеше „Деспърейшън. Полицейско управление“. Отгоре се мъдреше градският герб, изобразяващ миньор и каубой, стиснали ръце.

„“Деспърейшън" — повтори си наум Питър. — По-добре дори от „Дестри“. Много по-добре."

Щом отмина на няколко метра, бялата кола се върна на платното и избърза, колкото да се залепи за бронята на акурата. Така пътуваха трийсет-четирийсет секунди (за Питър времето изглеждаше много по-дълго), докато най-накрая сините светлини на покрива на полицейската кола грейнаха. Питър усети да го свива стомахът, но не беше изненадан. Ни най-малко.

2.

Мери продължаваше да го държи за рамото и щом той сви встрани от платното, пръстите й се впиха повторно в плътта му.

— Какво правиш? Питър, какво правиш?

— Спирам. Тоя включи буркана, затова трябва да отбия и да изчакам.

— Хич не ми харесва тая работа — Мери тревожно се огледа. Не се виждаше нищо освен пустош, далечни хълмове и безкрайна синева. — Какво сме направили?

— Най-вероятно сме превишили скоростта. — Питър гледаше в страничното огледало. Над надписа „ВНИМАНИЕ, ОБЕКТИТЕ МОЖЕ ДА СА ПО-БЛИЗО, ОТКОЛКОТО ИЗГЛЕЖДАТ“ се видя прашната бяла врата на полицейската кола. Тя се отвори и отвътре се показа крак. Човекът стъпи на шосето, трясна вратата и си намести шапката с периферия („Сигурно не я носи, докато шофира — помисли си Питър. — Пречи му да вижда“). Мери се извърна да го огледа. Устата й провисна от ужас.

— Божичко, тоя да не е тренирал футбол!

— В най-добрия случай — добави Питър. Опитваше се набързо да пресметне колко е висок полицаят: ако приемеше, че покривът на колата му е на метър и половина от земята, то мъжът, който приближаваше, беше висок най-малко метър и деветдесет. И тежеше поне сто и двайсет кила. Ако не и сто и петдесет.