Читать «Гробище за домашни любимци» онлайн - страница 2

Комбито леко взе последния завой и пред очите им изникна къщата, която бе виждал единствено той. Бе пристигнал със самолет, за да огледа седемте възможни жилища, които двамата с Рейчъл бяха избрали по снимките на агенцията за недвижими имоти, след като се бяха убедили, че със сигурност е получил службата в университета. Бяха се спрели на голямата стара къща в колониален стил, изцяло ремонтирана и с вътрешна изолация; отначало разходите по отоплението се бяха сторили огромни на Луис, сетне бе осъзнал, че са в границите на разумното. Новият им дом се състоеше от три големи помещения на долния етаж и четири стаи на горния; към него бе пристроена голяма барака, която след време можеше да се преобрази в допълнителна площ. Сградата беше заобиколена от разкошна морава, която бе тучна, въпреки августовските горещини.

Зад къщата се простираше голяма ливада, където децата щяха да си играят, а зад нея додето стигаше погледа, тъмнееше гъста гора. Агентът по недвижими имоти бе обяснил на Луис, че земята наоколо е държавна собственост и че не се очаква да бъде застроена, поради съдебните дела между последните оцелели индианци от племето „микмак“ и федералното правителство. Индианците искали да им бъдат върнати над осем хиляди акра земя в Лъдлоу и в съседните селца. Съдебният процес, в който били въвлечени не само федералното правителство, но и управата на щата Мейн, бил толкова заплетен, че положително нямало да приключи до края на века.

Рейчъл изведнъж престана да плаче, изправи се на седалката и запита;

— Да не би това да е…

— Да — отвърна Луис. Беше притеснен или по точно — изплашен. Всъщност дори изпитваше ужас. Беше ипотекирал дванадесет години от живота им заради къщата; последните вноски за нея щяха да бъдат изплатени едва когато Ейлин навърши седемнадесет години; перспективата му се струваше невероятно далечна.

Той с мъка преглътна и изрече:

— Какво ще кажеш?

— Прекрасна е! — извика Рейчъл и Луис изведнъж усети, че от сърцето му падна камък. Усети, че жена му не се шегува; когато колата се отправи по асфалтираната алея, която заобикаляше пристройката и водеше към задния вход на къщата, Рейчъл жадно се втренчи в празните прозорци, сякаш вече си представяше материята на завесите, мушамата за застилане на кухненските шкафове и Бог знае още какво.

— Тате — обади се Елийн от задната седалка. Тя също бе престанала да плаче, дори Гейдж се бе успокоил. Луис се наслаждаваше на настъпилата тишина.

— Какво, скъпа — попита той и забеляза в огледалцето за обратно виждане, че кафявите й очи под перчема тъмно-руса коса също са вперени в къщата, в поляната пред нея, в покрива на съседния дом малко по-вляво и голямата ливада, която се простираше чак до гората.

— Това ли е нашата къща?

— Да, скъпа.

— Ура-аа! — извика тя и за малко не спука тъпанчето му. А Луис, който понякога се вбесяваше от нея, внезапно реши, че хич не му пука, ако никога не види Дисниуърлд в Орландо.