Читать «С единия крак в гроба» онлайн - страница 5

Изтласкваше ме към вратата и аз му позволих. Бавно извадих от крачола на панталоните си най-дългия си нож — онзи, който приличаше на малък меч, и го преместих в дясната си ръка. В лявата стиснах ножовете за хвърляне.

Лиъм се ухили още по-широко, когато ме видя да правя това.

— Внушително, но още не си видяла моето копие. Хвърли джаджите си и ще ти го покажа. Можеш дори да задържиш няколко от ножовете, ако искаш. Така само ще стане по-интересно.

Той се спусна към мен, но аз не се вързах. Вместо това метнах петте ножа с лявата си ръка и се извъртях, за да избегна удара на гула зад гърба ми. С едно-единствено движение, което запрати вибрации по ръката ми, с все сила забих острието във врата му.

Мечът излезе от другата страна. Ококорените очи се вторачиха в мен и миг по-късно главата на съществото тупна на земята. Имаше само един начин да убиеш гул и това бе този.

Лиъм изтръгна сребърните ми ножове от тялото си, сякаш бяха просто клечки за зъби.

— Ти, гадна кучко, сега вече ще те нараня! Магнус ми беше приятел в продължение на повече от четирийсет години!

Това сложи край на закачките. Лиъм ме нападна с невероятна бързина. Нямаше други оръжия, освен тялото и зъбите си, но те бяха страховити. Хвърли се със свити юмруци към мен и в продължение на няколко минути си разменяхме удари, като преобръщахме всяка маса и лампа, която ни се изпречеше. Най-накрая той ме захвърли през стаята и аз се строполих близо до необичайния артефакт, на който се бях възхитила по-рано. Когато Лиъм ме връхлетя, го изритах и го запратих върху витрината със свитъците. Сетне грабнах скулптурата и я запратих към главата му.

Лиъм се приведе и избегна удара, но изруга, когато ценният артефакт се пръсна на парчета зад гърба му.

— Мътните го взели, нямаш ли никакво уважение към предметите на изкуството? Този шедьовър бе по-стар от мен! И как, мамка му, изведнъж се сдоби с такива очи?

Не беше нужно да се гледам в огледало, за да разбера за какво ми говори. Предишният ми сив поглед вероятно сега светеше в зелено като този на Лиъм. Битките изваждаха на бял свят доказателството за смесения ми произход, който дължах на незнайния ми баща.

— Този пъзел от кости е по-стар от теб, а? Значи си на колко, на двеста години? Двеста и петдесет? Силен си. Убивала съм вампири на по седемстотин, които не удряха толкова силно, колкото теб. Забавно ще е да те убия.

Бог да ми е на помощ, но не се шегувах. Не ми доставяше удоволствие, когато забивах колове във вампири и оставях екипа ми да почисти останките след мен.

Лиъм ми се ухили.

— На двеста и двайсет съм, кукличке. В неживи години. Предишните не си заслужава да се споменават, само немотия и нещастие. По онова време Лондон бе клоака. Сега обаче изглежда много по-добре.

— Жалко, че повече няма да го зърнеш.

— Съмнявам се, кукличке. Мислиш си, че ще ти е забавно да ме убиеш? А на мен ще ми хареса да те чукам.

— Да видим какво можеш — присмях му се.

Той прелетя през помещението прекалено скорострелно, за да го избегна и брутално ме цапардоса по главата. В мозъка ми затанцуваха светлини — удар като този би пратил в гроба всеки нормален човек. А мен? Аз никога не съм била нормална, така че докато се борех да надвия гаденето, реагирах мълниеносно.