Читать «Кралят» онлайн - страница 4

Започна да вали пепелен дъжд.

— Червено — каза Логан, като разглеждаше късчетата пепел, нападали в отворената му длан.

Двамата мъже се спогледаха.

— Война — тихо рече Лорн.

* * *

Лорн живееше на последния етаж на Черната кула.

Веднага щом затвори вратата, той запали лампа и свали палтото и ръкавиците си. И тъй като беше много студено, побърза да запали огън, погледа го как се разпалва, хвърли още няколко цепеници и остана наведен над огнището, а червеникавожълтите отблясъци галеха лицето му и открояваха чертите му. Едно малко рижаво коте — Исарис — дойде при него и с мъркане се отърка в ботушите му.

Лорн се усмихна и разкопча яката на китела си.

— Ей, ама ти как влезе тук, а?

Исарис отвърна с тихо мяукане.

Лорн го гушна и като го чешеше с пръст по тила, седна в едно кресло. Отпусна се и остави времето да тече, с изгубен поглед, докато огънят пращеше и постепенно сгряваше стаята. Исарис затвори очи и доверчиво задряма. А Лорн мислеше за войната, която щеше да избухне по негова вина и която щеше да разори, може би дори да унищожи Върховното кралство.

Когато в стаята стана топло, Лорн остави Исарис на креслото, като го погали още веднъж, после свали китела и ризата си. Протегна се, гол до кръста. Мускулите го боляха и имаше нужда от почивка, но той знаеше, че дори да легне, нямаше да може да заспи. При това изобщо не го мъчеха угризения. Дори съмнение не го глождеше. Всъщност не чувстваше нищо, само някакъв остатък от омраза към онзи недостоен баща и крал.

В тишината и полумрака, на светлината на една газена лампа, Лорн се загледа в образа, който изпращаше към него едно очукано калаено огледало. Беше образът на уморен воин, с черни, разчорлени коси, брадясали бузи и светли очи с различен цвят. Множество белези — от разкъсване, от острие, от нокти и зъби — покриваха широките му рамене и гърдите му. Избледнелите белези контрастираха с черното петно върху сърцето му, от което тръгваха тъмни вени, които се проточваха през гърдите му и се увиваха около левия му хълбок.

Тъмнината.

Покваряваща сила, родена във владенията на Ада, Тъмнината, беше в него и го завладяваше все повече. Разяждаше тялото и душата му и понякога объркваше мислите и преценката му. Вече го бе накарала да извърши неща, за които сега съжаляваше. Но също така му бе помагала и го бе пазила. Сякаш притежаваше собствено съзнание, тя се бе превърнала в негов съюзник. От прищявка? Поради изгода?

Лорн не знаеше.

С върха на пръстите си той проследи вената, която се разделяше и пренасяйки Тъмнината, се изкачваше към врата му като отровен бръшлян. Болестта напредваше. Белезите ѝ скоро щяха да започнат да се подават над яката на ризата. След това щяха да плъзнат по бузите му и щеше да му се наложи да носи маска, за да ги прикрива… ако въобще решеше да ги крие.

Лорн се колебаеше.

Навремето беше един от най-обещаващите млади рицари. Обсипван с чест и слава, тогава той се радваше на благоразположението на Върховния крал и на приятелството на един принц. Успяваше във всичко — и в Двора, и на бойното поле. Можеше да се похвали дори, че бе щастливец и в любовта. Възхищаваха му се. Завиждаха му. Гордееха се, че го познават и общуват с него.