Читать «Ранни творби (Ранни творби)» онлайн - страница 7

Като разказвач Томас стои на полюсна противоположност спрямо Берул. Той изрично отказва да проявява съпричастност към съдбата на своите герои. Дистанцира се от тях с довода, че не е преживявал това, за което разказва. Така Томас обективизира своя разказ, оставя на читателя да съди героите, а на себе си отрежда просто роля на посредник между литературната традиция за Тристан и Изолда и съвременната публика.

Освен че са длъжници на предхождащи ги френски версии, романите на Берул и на Томас на свой ред са повлияли създаването на други творби, писани на други езици. Добре е и българският читател да има представа за тях. В обяснителните бележки се налага да ги споменавам, пък и някои от по-нататъшните наблюдения в това представяне ни отвеждат към тях.

Легендата за Тристан и Изолда навлиза в немската литература на ХІІ век с романа на Айлхарт от Оберг Тристрант. Айлхарт пише своята творба сравнително рано — към 1170 г. Представя я като адаптация на френски роман. Между запазената част от романа на Берул и същите епизоди в романа на Айлхарт има почти пълно съответствие. Това навежда на мисълта, че Айлхарт и Берул са черпили от един и същ източник, от въпросния архетип, на който държат толкова медиевисти. Стилът на Айлхарт не се отличава нито с Беруловото умение да изгражда напрегнати ситуации, нито със словесната виртуозност на Томас, нито с драматизма на двете версии на Лудостта на Тристан, нито с поетичния лаконизъм на Мари дьо Франс. Но за нас романът на Айлхарт се явява най-важната сред първите трактовки на мита по простата причина, че той единствен е оцелял в пълния си вид и съдържа всички основни епизоди — от любовта на родителите на Тристан до смъртта на героите.

В началото на ХІІІ век друг немски писател, Готфрид от Страсбург, транспонира романа на Томас. Готфрид се отличава с висока ерудиция, изящен език, чувство за показателния детайл и за поетичния символ. Но стилът му страда от един сериозен недостатък: претрупаност на описанията, в които изобилстват стереотипи и общи места. Със своите 19 548 стиха творбата на Готфрид е най-дългата от всички версии за Тристан и Изолда. Но е останала незавършена: разказът секва в момента, в който Тристан се пита дали да се ожени за Изолда Белоръката. Романът на Готфрид има две продължения. Първото е дело на Улрих от Тюрхайм, който пише в началото на 30-те години на ХІІІ век. Улрих заимства главно от Айлхарт, но третира сюжета с голяма свобода. Въвежда нови ситуации и персонажи. Между 1270 и 1280 г. друг немски писател, Хайнрих от Фрайберг, пише също продължение на романа на Готфрид Страсбургски. То съдържа 6890 стиха.

Специално внимание заслужава и една норвежка адаптация на романа на Томас. Неин автор е Брат Робер, който в 1226 г. прави свободен превод в проза на Томас. По всяка вероятност Робер е работил по някакъв междинен вариант — английски превод на романа на Томас. Робер е норвежец и се заема с това начинание по искане на краля на Норвегия Хакон Хаконарсон (управлявал страната между 1217 и 1263 г.). Робер озаглавява своята адаптация Сага за Тристан и Изолда. Критиката често я нарича „исландската сага“ — от една страна поради сходството между норвежки и исландски език, от друга — заради многобройните исландски преписи на превода на Брат Робер, чийто оригинал всъщност ни е непознат.