Читать «Състезанието» онлайн - страница 161

Бел натисна спусъка на уинчестър, но изстрел не последва. Пушката беше празна.

Фрост се втурна напред като бизон, стреляйки. Бел за пръв път имаше възможност да го погледне отблизо. Едното му око се белееше, одраскано от скални отломъци, които ремингтънът на Бел бе пръснал в лицето му при престрелката в чикагския арсенал. Улученото от Бел ухо приличаше на сдъвкано. Челюстта му беше разкривена от удара на Арчи. Ала здравото му око гореше като пожар, докато тичаше неумолимо като локомотив.

Бел се подпря на коляно, извади от ботуша си нож и го хвърли силно. Острието попадна в предмишницата на Фрост и смъртоносният „Уебли-Фосбъри“ се изплъзна от пръстите му. Още преди оръжието да падне на земята, Фрост извади с лявата си ръка пистолет.

Бел измъкна бързо браунинга си и стреля два пъти. Изстрелите проехтяха почти едновременно. Жилетката на Фрост спря и двата куршума на Бел. Единият от изстрелите на Фрост одраска бузата на детектива, а вторият мина през ръкава му. Пистолетът на Фрост заяде и той извади собствения си браунинг, много по-опасен от безполезното му досегашно оръжие.

Бел се затича право към него и с един изстрел изби браунинга от ръката на Фрост. Фрост замахна с мощно ляво кроше и опръска Бел с кръв от ранената си предмишница.

Бел пое част от силата на удара с рамото си. Ала ударът на великана го разтърси и го отхвърли към едно от дърветата. Пред очите на детектива замержеляха звезди. Ръцете му натежаха като олово. Усети втория удар на Фрост, пое го и отвърна без да съзнава точно какво прави, като се целеше в счупената челюст на Фрост.

Юмрукът му намери целта и гигантът се олюля. Фрост изсумтя от болка. Ала въпреки болката се завъртя и нанесе такъв удар на Бел, че го събори на земята. Фрост взе повредената си пушка и я вдигна към небето като стоманена тояга. Бел извади пистолета си от шапката.

— Пусни я! — каза той. — Мъртъв си!

Фрост замахна.

Бел натисна спусъка.

Ослепителна светлина и експлозия от звук, петдесет пъти по-силна от пистолетен изстрел, запрати пушката на десет метра встрани. Фрост беше проснат по лице на земята. На два метра от него Бел остана на крака — ушите му пищяха, а той гледаше изумен падналия си враг. Във въздуха се носеше миризма на обгорена плът. Лицето на Фрост беше черно, брадата му бе опърлена, а ризата и панталоните тлееха. Ботушите му бяха останали без подметки.

Погледът на Фрост гаснеше. Дишаше на пресекулки през почернели устни. Ала гласът му още беше силен и пълен с презрение.

— Не ме уцели ти. Удари ме мълния.

— Така или иначе нямаше шанс. Мълнията просто те докопа първа.

Фрост изграчи грубо в опит да се засмее:

— Затова ли никога не се отказват вандорнците? Защото боговете ви помагат?

Бел наблюдаваше умиращия престъпник.

— Не ми трябваха боговете — рече тихо той. — Уоли Лафлин ми даваше сили.