Читать «Изгубената реликва» онлайн - страница 180

— Къде си сега? — Бен долови тревогата в гласа й.

— Мисля, че съм в Грузия — отговори той. — Но не знам точно къде. — Наля си два пръста уиски в кристалната чаша върху блестящия дървен плот. — Шиков е труп — добави той. — Ще ти разкажа подробно.

— Ти добре ли си?

Бен внимателно докосна гръдния си кош и присви очи от болката в реброто.

— Трябваше да видиш деветте му горили.

Дарси замълча за момент.

— Направи го, за да ме предпазиш, нали?

— Имах чувството, че ще искаш да дойдеш. Упорита си за тези неща.

— Каква чудесна двойка — отбеляза тя. — Аз съм упорита, а ти си луд.

— Може би. Малко.

Дарси въздъхна.

— Значи всичко свърши.

— Не съвсем. Къде си сега?

— Където ме остави. В къщата на старата. Къде другаде да отида?

Бен се усмихна.

— Кажи на старата, че ще направя каквото иска от мен — отговори той. — При едно условие.

— Какво условие?

— Тя и шофьорът й да те закарат до Рим на задната седалка на онази лимузина. Ще се срещнем там утре по обед. Пиаца дел Кампидолио.

— Знам го — каза Дарси. — Защо в Рим?

— Защото ми се яде сладолед. И… Дарси… не забравяй да вземеш онзи факс.

Когато свърши разговора с Дарси, Бен се обади в „Льо Вал“. Джеф беше излязъл, така че му остави съобщение, че всичко е наред и скоро ще се прибере.

После си наля още малко уиски и се загледа в телефона. Пред очите му беше лицето на Брук.

Дори не знаеше къде е. Може би се бе върнала в Лондон или още беше в Португалия с… Заболя го от спомена. А мисълта, че може да й се обади и да говори с нея го объркваше и ужасяваше дори повече. Преглътна, грабна слушалката и набра мобилния й номер. Докато чакаше да зазвъни, отпи глътка уиски и се замисли какво би искал да й каже. Не му хрумна нищо.

Спря да диша, когато чу женски глас, но… след миг разбра, че е записът от гласовата поща.

Затвори.

Пиаца дел Кампидолио, Рим

Пътуването от Грузия до Рим се оказа дълго и Бен няколко пъти си помисли, че няма да успее да стигне навреме за срещата. В края на краищата стигна петнайсет минути по-рано. Стоеше в средата на площада с фунийка ванилов сладолед в ръка и се любуваше на фасадата на Палацо дей Консерватори, творение на Микеланджело. Белите статуи сияеха на фона на синьото небе. Гълъби се боричкаха за трохите, които туристите им подхвърляха.

Той видя Дарси да си пробива път през тълпата към него точно в дванайсет. Беше с нови дрехи и чанта през рамо. Не можеше да не се усмихне при вида й.

Тя изтича последните няколко крачки, сложи длани на раменете му и го целуна леко.

— Толкова огромно разстояние заради един сладолед?

— И още едно-две неща — каза той.

— Аз едното от тях ли съм? — попита Дарси с усмивка.

Бен огледа просторния площад.

— Трябва да дойде тук всяка минута. Ето я.

Дарси проследи погледа му и видя висока брюнетка в костюм с панталон забързано да прекосява площада към тях.

— Страхотна е. И ми се струва позната. Коя е?

— Може скоро много често да я гледаме по телевизията — отвърна Бен. — Името й е Силвана Лученци, репортер.

Дарси повдигна вежда.

— Може да я гледаме много често?