Читать «Вещицата» онлайн - страница 2

— Слизайте долу и почвайте да слагате закуската, ние идваме.

Патрик, който през това време бе успял да се дооблече, поведе децата пред себе си.

— Ако не можеш сам да завинтиш резето, помоли Гунар. Той като че ли винаги е готов да извади кутията с инструменти. Стига да не прави нещо друго с майка ти…

— Достатъчно! — засмя се Патрик и излезе от стаята.

С усмивка на уста Ерика отново си легна. Можеше да си позволи да се помотае малко, преди да стане. Едно от предимствата сама да си бъде шеф беше, че не трябваше да се съобразява с някакво работно време, но в същото време това можеше да се счита и за недостатък. Да бъде писател, означаваше, че трябва да проявява характер и самодисциплина, а и понякога беше малко самотно. Но тя обичаше работата си, обичаше да пише, да придава живот на историите и човешките съдби, които избираше да опише и проучи, опитвайки да разбере какво се е случило в действителност и защо. Отдавна бе искала да се захване със случая, по който работеше в момента. Историята на малката Стела, отвлечена и убита от Хелен Першон и Мари Вал, беше развълнувала и все още вълнуваше всички във Фелбака.

А сега Мари Вал се завърна. Прочутата холивудска звезда беше във Фелбака, за да снима филм за Ингрид Бергман. Слуховете бяха плъзнали из цялото градче.

Всички познаваха момичетата, или поне някой техен роднина, и всички бяха смаяни, когато през онзи юлски следобед на 1985-а тялото на Стела бе открито в езерцето.

Ерика се обърна на една страна и се зачуди дали тогава слънцето е греело също толкова приятно, колкото днес. Когато станеше време да измине няколкото метра до кабинета си, щеше да провери. Но това можеше да почака още малко. Тя затвори очи и задряма, заслушана в гласовете на Патрик и децата, които долитаха от кухнята на долния етаж.

Хелен се наведе напред, подпря потни длани на коленете си и остави погледа си да блуждае. Днес постави личен рекорд, въпреки че излезе да тича по-късно от обикновено.

Морето се простираше синьо и ясно пред очите й, но вътре в нея бушуваше буря. Хелен изпъна гръб и обви ръце около тялото си. Не можеше да спре да трепери. „Някой минава над гроба ми“, казваше майка й в такива случаи. Може би наистина имаше нещо такова. Не над нейния гроб. Но все пак над гроб.

Времето бе забулило случилото се, спомените й бяха така бегли. Помнеше гласовете, които искаха да знаят какво точно е станало. Отново и отново повтаряха едно и също, докато тя изгуби представа коя истина е тяхната и коя нейната.

Тогава й се струваше невъзможно да се върне, да заживее тук. Но с годините шепотът и виковете ставаха все по-тихи, превърнаха се в слаб шум и накрая замлъкнаха напълно. Почувства се така, сякаш отново води нормално съществуване.

Но сега приказките щяха да започнат наново. Всичко щеше да изплува на повърхността. И както често става в живота, нещата се случваха наведнъж. Не беше спала няколко седмици, след като получи писмото от Ерика Фалк, в което се казваше, че тя пише книга и би искала да се срещне с Хелен. Беше принудена да поднови рецептата за хапчетата, без които се бе справяла дълги години. В противен случай не би могла да понесе следващата новина: Мари се бе върнала.