Читать «Повелителката на Авалон» онлайн - страница 19

По някаква нечута заповед цялата процесия се насочи към пътеката. Гауен изчака в сенките под стрехата, докато друидите отминаха, и след това безшумно заслиза към брега на езерото. Феята беше казала да я чака тук. Всеки ден, откак се бе озовал на острова, той слизаше на зазоряване на брега. Беше започнал да се съмнява, че тя ще се появи отново, но пък бе обикнал бавното възшествие на деня над блатистата местност, и идваше тук и заради това. Небето започваше да порозовява от първите утринни зари. Зад него постройките по склоновете на Тор се очертаваха в нахлуващата светлина. Виждаше се островърхият покрив на голямата зала, построена като правоъгълник по римски образец. Сламените покриви на кръглите хижи проблясваха от росата — в по-големите живееха жриците, а в по-малките — момичетата, дошли тук на обучение. Имаше и една малка сграда, построена встрани — там живееше Върховната жрица. Зад тях се редяха готварниците, работилниците, и оборът на козите. Още по-далеч, от другата страна на склона, едва се виждаха по-старите покриви на жилищата на друидите. Гауен знаеше, че още по-нататък е Свещеният извор — той не се виждаше оттук, а пък оттатък пасището се виждаха скупчените като пчелни кошери жилища на християните — бяха построени около трънения храст, който бе израснал от тояжката на отец Йосиф.

Гауен още не бе ходил там. След кратък спор какви задължения може да има едно момче, жриците му бяха възложили да помага при пасенето на козите, които им даваха мляко. Нерядко си казваше, че ако бе останал да живее при своя дядо, римлянина, нямаше да трябва да пасе кози. Но пък козите се оказаха забавни. Гауен, вперил очи в бързо просветляващото небе, прецени, че жриците скоро ще се размърдат и ще го чакат в голямата зала, за да му дадат закуската, състояща се от хляб и ейл. Козите също щяха да почнат да блеят в очакване на сутрешната си закуска из пасищата по хълмовете. Това време, преди зазоряване, бе единственото, когато можеше да остане насаме със себе си.

В мислите му отново прозвучаха думите на Повелителката: „Син на сто крале“. Какво бе имала предвид? Защо точно той? Не можеше да пропъди тези въпроси от съзнанието си. Много дни бяха минали от онази странна среща. Не беше ли вече време Кралицата да дойде за него?

Гауен седя дълго на брега, взрян в сивкавите води, докато те не се превърнаха в сребристо отражение на бледото есенно небе. Въздухът бе хладен, но свеж. Гауен бе свикнал на студ, а и овчата кожа, която му бе дал Бранос, го пазеше от утринния хлад. Наоколо бе тихо, но тишината имаше свои звуци — той се вслушваше в шепота на вятъра в клоните на дърветата, в тихия като въздишка плясък на вълните, когато докосваха езерния бряг.

Гауен затвори очи. За миг дъхът му спря, защото почувства как всички тези тихи звуци от заобикалящия го свят се сливат в прекрасна мелодия. Струваше му се, че чува песен — не можеше да разбере дали действително някой пее, или музиката се ражда вътре в него, но мелодията ставаше все по-прекрасна и той я чуваше все по-ясно. Без да отваря очи, той извади от джоба си върбовата свирчица, която му бе дал Бранос, и засвири.