Читать «Повелителката на Авалон» онлайн - страница 14

— Черна птичко — поклати глава другата жена, — вслушай се в думите ми. Това, което Ейлан наследи, ти доби с труд, с учение и с дара на Повелителката на Живота. Ейлан сама ти повери тази задача. Но Гауен е последният от кръвта на Мъдреците, а баща му е син на Дракона по майчина линия, и кръвта му е свързана неразривно с тази земя.

— Това ли искаше да кажеш, когато го нарече син на Стоте крале? — прошепна Кайлеан. — Но каква полза? Римляните владеят земята ни.

— Това не мога да кажа. Дадено ми е да знам само това, което трябва да бъде сторено. Ти и друидското братство трябва да го въведете във висшите тайни на човешкото познание. А пък аз, ако си готова да заплатиш цената за това, ще го въведа в мистериите на земята, наречена Британия.

— Цената… — повтори, преглъщайки, Кайлеан.

— Сега е време да се градят мостове — отбеляза Кралицата. — Аз имам дъщеря, Сианна, заченах я от мъж от вашата кръв. Тя е връстница на момчето. Искам да я вземеш на отглеждане в Дома на девиците. Научи я на своето познание, Повелителко на Авалон, а аз ще науча Гауен на моето…

2.

— Значи си дошъл тук, за да се присъединиш към нашия орден? — попита старият човек.

Гауен го изгледа изненадано. Когато жрицата Киа го доведе при Бранос предишната вечер, момчето си бе помислило, че старецът не само не може да свири, но годините са помътили и съзнанието му. Беше съвсем побелял, ръцете му трепереха тъй, че отдавна не можеше да изтръгва звуци от струните на арфата, а когато му представиха Гауен, той се надигна от леглото си само колкото да посочи към една купчина овчи кожи, където момчето можеше да си легне, и заспа отново.

Бардът не изглеждаше много обещаващ като бъдещ възпитател в това странно място, но пък овчите кожи бяха топли и без бълхи, а момчето бе страшно уморено. Още преди да бе успяло да премисли всичко, което му се бе случило през последната луна, сънят го обори. Но на сутринта Бранос му се видя съвсем друг човек, много по-различен от блуждаещото същество, което бе видял снощи.

— Не съм сигурен — отвърна той предпазливо. — Втората ми майка не ми е казала още какво трябва да правя тук. Попита ме искам ли да стана бард, но аз знам само най-простичките песни, които пееха децата в Горския храм. Обичам да пея, но сигурно за да станеш бард, има много други изисквания…

Това не отговаряше съвсем на истината. Гауен обичаше да пее, но върховният друид Арданос, който бе и най-прочутият бард на времето си, го мразеше и тъй и не му позволи да опита да се учи. Сега, когато Гауен бе разбрал, че Арданос е бил родният му прадядо, същият, който пожелал да убие Ейлан още щом разбрал, че носи дете под сърцето си, можеше да разбере и омразата му, но още се пазеше да издава слабостта си към музиката.

— Ако бях призван — продължи той предпазливо, — нямаше ли да съм го разбрал досега?

Старецът се закашля и плю в огъня.

— А какво обичаш да вършиш все пак?

— В Горския храм помагах да пасат козите, а съм работил и в градините. Когато ни оставаше време, играехме на топка с другите деца.