Читать «Повелителката на Авалон» онлайн - страница 11

— Да бъде чисто всяко дело, осветено от Теб… — все по-лесно излизаха от устните й стиховете, силата вибрираше между нея и останалите жени. Колкото по-силна ставаше енергията в нея, толкова по-топло чувстваше и тялото си.

— Да бъде чист светликът, озарил хълмовете… — сега в края на стиха Кайлеан вече чувстваше у себе си сила да задържи тона, докато хорът й отговаряше, а другите също задържаха последен тон и гласовете им се издигаха в прекрасна хармония.

— Да бъде чист светликът, озарил гори и поля… — луната бе вече високо над върховете на дърветата. Пред себе си Кайлеан виждаше ясно долината на Авалон и седемте свещени острова, издигнали се над нея, и докато гледаше, погледът й постепенно достигаше все по-далеч, докато обхвана надлъж и нашир цяла Британия.

— Да бъде чист светликът, озарил всички пътища и странници… — Кайлеан разтвори ръце в благослов и изведнъж над хора се извиси чистото сопрано на Киа.

— Да бъде чист светликът по морските вълни… — погледът й се рееше над необятната шир. Тя вече не чувстваше тялото си.

— Да бъдеш свята ти — най-ярка сред небесните звезди… — лунното сияние я изпълваше, тя се рееше между небето и земята, можеше да види всичко, а душата й преливаше от благословен екстаз.

— Майко на светлината, прекрасна Луна, Повелителко на сезоните… — сега Кайлеан виждаше пред себе си единствено лунния диск — нищо друго.

— Ела при нас, Повелителко! Нека ние бъдем Твоето огледало!

— Звезда пътеводна, корона на нощта… — Кайлеан задържа последната нота, а останалите, почувствали прилива на Силата у нея, я поддържаха с тиха, хармонична мелодия. Когато пеещите спираха, за да си поемат дъх, звуците продължаваха да вибрират около тях. Жриците овладяваха постепенно енергията, чувствайки наближаването на мига, в който трябваше да извадят сребърните си огледала. Все така пеейки, жените се доближиха една до друга и образуваха полукръг, чиято отворена част бе обърната към луната. Кайлеан, все така изправена откъм източната част на олтара, се обърна към тях. Пеенето на хора бе съвсем приглушено.

— Повелителко, слез при нас! Повелителко, бъди с нас! Повелителко, ела при нас — сега! — и тя отпусна ръцете си рязко надолу.

Дванадесет сребърни огледала проблеснаха, докато жриците ги обръщаха така, че да уловят лунната светлина. Бледи лунни лъчи заиграха по тревата, докато жените се обръщаха с лице към олтара. Светлината сякаш извираше от сребристата повърхност на водата в чашата. Отблясъци пробягваха по притихналите фигури на жриците и по огромните силуети на изправените камъни. Сетне, когато огледалата се фокусираха, отразените лунни лъчи се срещнаха в една точка, във водата в чашата. Дванадесет малки, потръпващи луни се сляха в една и заблестяха като живак.

— Повелителко — ти, която нямаш име, и все пак носиш безчет имена прошепна Кайлеан, — ти, която нямаш форма, и все пак имаш много лица Както луните, отразени в нашите огледала, се сляха в една, така да бъде и с Твоето отражение в нашите сърца. Призоваваме те, Повелителко! Слез при нас, бъди сред нас!