Читать «Сборник "В капана на времето. Том I"» онлайн - страница 3

Усмивката изчезна, заменена от опечалено изражение.

— Да, и много съжалявам за случилото се. Сърцето, нали?

— Ами да. Съвсем внезапно. Току-що се върнах от Оксфорд, за да уредя… всичко. — Той направи неясен жест, който включваше смъртта на Преподобния, къщата зад него и цялото ѝ съдържание.

— Доколкото си спомням библиотеката на баща ви, тази малка задача сигурно ще ви ангажира до следващата Коледа — каза Клеър.

— В такъв случай може би не биваше да ви безпокоим — чу се тих глас с американски акцент.

— О, забравих — рече Клеър и се извърна към момичето, което се появи иззад ъгъла на предната веранда. — Роджър Уейкфийлд, това е дъщеря ми Бриана.

Бриана Рандал пристъпи напред със свенлива усмивка. Роджър се вгледа в нея за миг, после си спомни за добрите обноски. Отвори широко вратата, като се питаше кога за последно е сменял ризата си.

— Моля ви, изобщо не ме безпокоите! — каза той сърдечно.

— Точно имах нужда от малка почивка. Ще влезете ли?

Поведе двете жени по коридора към кабинета на Преподобния и по пътя забеляза, че освен относително привлекателна, дъщерята е едно от най-високите момичета, които бе виждал отблизо. Реши, че е поне метър и осемдесет, защото главата ѝ стигаше до върха на закачалката. Той несъзнателно изправи гръб и се извиси в целия си ръст от метър и деветдесет. В последния миг се приведе, за да не удари глава в трегера на кабинета, когато последва жените в стаята.

*  *  *

— Мислех да дойда по-рано — каза Клеър, докато се настаняваше по-удобно в огромното кресло. Четвъртата стена в кабинета на Преподобния беше съоръжена с високи до тавана прозорци и слънчевата светлина блещукаше по перлената фиба в светлокестенявата ѝ коса. Къдриците бяха започнали да се освобождават от затвора си и Клеър прибра разсеяно една от тях зад ухото си.

— Всъщност възнамерявах да дойда миналата година, но имахме спешен случай в Бостън — аз съм лекар — обясни тя и устните ѝ леко се извиха, щом забеляза, че Роджър не успя да прикрие изненадата си. — Но съжалявам, че не го направихме; много ми се щеше да се видя отново с баща ви.

Роджър вече се чудеше защо все пак са дошли след смъртта на Преподобния, но му се стори неучтиво да пита. Вместо това каза:

— Решили сте да разгледате местността, нали?

— Да, дойдохме с кола от Лондон — отвърна Клеър. Усмихна се на дъщеря си. — Исках Бри да види този район; човек не би предположил по говора ѝ, но тя е англичанка като мен, макар че никога не е живяла тук.

— Наистина ли? — Роджър се озърна към Бриана и реши, че не прилича особено на англичанка; освен че беше много висока, тя имаше гъста дълга червена коса, едри ръбести скули и дълъг прав нос — може би въздълъг.

— Родена съм в Америка — обясни Бриана, — но мама и татко са — бяха — англичани.

— Бяха?

— Съпругът ми почина преди две години — обясни Клеър.

— Мисля, че го познавате — Франк Рандал!

— Франк Рандал! Разбира се! — Роджър се плесна по челото и усети как бузите му пламнаха заради смеха на Бриана.

— Ще ме помислите за пълен глупак, но едва сега осъзнах кои сте.

Името обясняваше всичко — Франк Рандал беше изтъкнат историк и добър приятел на Преподобния. Двамата си разменяха информация за якобитите, макар че Франк Рандал не бе идвал в имението поне десет години.