Читать «Блондинка в бетона» онлайн - страница 226

Бош мълчеше. Значи Бремер щеше да живее. Първоначално не знаеше как да приеме това. После разбра, че и той може да приеме тази „сделка“. Онова, което го тормозеше, бе, че тези жени няма никога да бъдат открити. Затова беше посетил Бремер в затвора първия ден след арестуването му. Независимо дали жертвите имаха семейства или не, той не искаше да ги остави там, в черната бездна на неизвестното.

Накрая Бош реши, че това не е лоша сделка. Бремер ще бъде жив, но няма да живее. Това би могло да бъде дори по-зле за него от газовата камера. И наистина щеше да е справедливо, помисли той.

— Е — каза Едгар, — помислих си, че би искал да знаеш.

— Да.

— Знаеш ли, гадна е такава странна съдба, нали? Да си Бремер. Много по-гадна, отколкото на Мора. Репортер! И… аз също го познавах, човече!

— Да… Е, много от нас го познаваха. Предполагам, че никой не познава никого така, както си мисли, че го знае…

— Да… До скоро, Хари.

В късния следобед той стоеше на площадката зад къщата, подпрян на новите дъбови перила, гледаше дефилето и мислеше за черното сърце. Неговият ритъм бе толкова силен, че можеше да спре пулса на целия град. Знаеше, че винаги ще го чувства, ще усеща ритъма му през целия си живот. Бремер щеше да бъде осъден сега, скрит надалеч завинаги, но той знаеше, че след него ще дойде друг. И друг след другия. Черното сърце не бие само.

Той запали цигара и си помисли за Хани Чандлър, като изхвърли от ума си онази картина, в която я бе видял за последен път. Спомни си я как ораторства в съда. Това завинаги щеше да бъде нейният образ в паметта му. Имаше нещо толкова чисто и ясно в нейната ярост. Като синия пламък на клечката кибрит, преди да изгасне от само себе си. Дори и насочена към него, той я разбираше.

В ума му се появи статуята над стълбите на съдебната палата. Още не можеше да се сети за името й. Чандлър я беше нарекла „бетонена блондинка“. Бош се чудеше какво ли си бе мислила Чандлър за правосъдието, за справедливостта накрая… Дали все още е имала някаква надежда? Вярваше, че е имала. Тя беше още тук, тази надежда. Като чистото синьо пламъче, изчезващо в нищото. Все още беше гореща. Тя беше тази, която й бе дала сили да победи Бремер.

Той не чу Силвия чак докато тя не излезе през вратата. Погледна и я видя там, и поиска веднага да се приближи до нея, но се въздържа. Тя бе обута в сини джинси и тъмносиня риза. Той й беше купил тази риза за рождения ден и сега си помисли, че щом я е облякла, това е добър знак. Предположи, че тя вероятно е дошла направо от училище, където часовете в края на седмицата свършваха по-рано.

— Обадих се в службата ти и ми казаха, че си в отпуска. Реших да дойда да видя как си. Четох всичко за делото.

— Добре съм, Силвия. Ти как си?

— Чудесно.

— Какво става с нас?

Тя леко се усмихна.

— Звучи ми като ония лепенки по броните, знаеш ли ги? „Как карам?“… Хари, не знам какво става с нас. Предполагам, че затова съм тук.