Читать «Безкрайни тайни» онлайн - страница 6

Миризмата на печените кафени зърна насищаше непосредствената околност с примамващ аромат. Собствениците на заведението пък предоставяха бройки на градските вестници — „Кроникъл“, „Фрий Прес“ и „Бей Гардиън“ — безплатно, като вярваха, че те няма да бъдат взети. И вестниците рядко изчезваха преди три часа. Дори бездомниците почитаха този обичай, с изключение на лудата Мелинда, която имаше навика да влиза, да събира всички вестници и да се опитва да се изниже с тях. Но и това спря, когато собствениците започнаха да заделят за нея старите броеве настрана и ги оставяха на тезгяха, за да може да дойде и да ги вземе, когато й потрябват.

Освен обичайните за заведенията столове и маси, на разположение бяха и удобни цветни диванчета; етикетът позволяваше да прекараш неограничено време на мястото си, стига да си го поискаш, независимо дали продължаваш да пиеш кафе или не. За последните приблизително пет години клиентите можеха да се възползват от безплатните интернет услуги в заведението и, легално или не, домашните любимци бяха добре дошли. За много от хората в квартала „Бей Бийнс Уест“ беше убежище, място за срещи или дори дом, далеч от дома.

Няколко минути преди седем часа обичайната редица от около двайсет клиенти, нуждаещи се от сутрешната си инжекция кофеин, вече растеше пред вратата на заведението и по улица Хейт. Мъж с дълга коса на име Уес Фаръл, с панталони за джогинг и тениска, на която се четеше надпис: „МСД — майки срещу дислексия“, стоеше, хванал с една ръка дланта на приятелката си Сам Дънкан, с която живееха заедно, а в другата държеше каишката на Гъртруд — неговия боксер. Те, като много други хора в града тази сутрин, обсъждаха проблема с бездомниците.

В продължение на десетилетия Сан Франциско беше рай за бездомниците, отделяйки приблизително сто и петдесет милиона долара годишно за приюти, помощи за наемите, медицински и психиатрични грижи, супени кухни и така нататък. Сега — изведнъж, неочаквано и очевидно дължащ се на серия от статии, които напоследък много често публикуваха в „Кроникъл“ — се разнесе протест сред всички граждани, че е крайно време постелката с надпис „добре дошли“ да бъде махната. Уес приключи с четенето на днешната статия на глас, за да чуе и Сам, и сгъвайки вестника, каза:

— И наистина беше крайно време.

Сам измъкна ръката си от неговата.

— Това не го мислиш наистина.

— Така ли? Аз пък смятах, че точно така мисля.

— И какво мислиш да направиш с тях, искам да кажа — веднъж след като им дадеш билет, който, между другото, тя нямат пари да платят, така че това изобщо не може да стане.

— На коя част от това твърдение, колебая се дали мога да го нарека изречение, желаеш да ти отвърна?

— На която и да е. Не се прави на хитър.

— Не се и опитвам. Но никак не би ми харесало да съм човека, на когото ще бъде възложено да направи разбор на някое твое изречение.