Читать «Тринадесетият съдебен заседател» онлайн - страница 3

Когато Лари отвори вратата, тя го посрещна с чашата уиски в ръка. Беше висок и хубав — с цепнатата си брадичка и все още младото си тяло, на четирийсет и една. Косата му не беше опадала — вълниста и дълга според модата. Италиански костюм, шарена вратовръзка и снежнобяла риза — вратовръзката може да е шарена, казваше той, стига цветовете да си подхождат. Мушна чашата в ръката му, целуна го по бузата, усмихна му се.

— Къде беше?

Боже мили! Не искаше да каже това! Просто се изпусна и й се щеше да имаше как да вземе думите си назад.

— Как така къде съм бил? Къде, според теб, съм бил?

— Исках да кажа… късно е. Помислих си… бях започнала да се тревожа.

— Да се тревожиш? Хубава работа. — Сякаш едва сега забеляза чашата. — Какво е това?

— Уискито ти, Лари. Защо не седнеш малко… за да се съвземеш…

— Колко е часът? Знаеш, че като се прибера толкова късно, не обичам да пия преди вечеря. Бих предпочел да сложа малко храна в стомаха си.

— Знам… но си помислих…

— Добре, помислила си си. Полагаш усилия и го оценявам. Само че умирам от глад. Хайде да седнем на масата и да се нахраним, какво ще кажеш?

Тя направи крачка назад — не много голяма, за да не прилича на отстъпление.

— Вечерята ще е готова след няколко минути, скъпи.

Лари я изгледа.

— Как така след няколко минути? Прибирам се вкъщи и няма вечеря? Работя по цял ден и се оказва, че няма какво да ям?

— Лари, вечерята беше готова преди час. Не знаех, че ще се забавиш толкова и…

— Значи вече е късно, така ли? И аз развалих всичко… излиза, че аз съм виновен.

— Не, Лари, не исках да кажа това. Просто трябва да я претопля. Защо не изпиеш уискито си? Ще е готово след минутка.

Би могла да използва стария ориз. За щастие, не го бе изхвърлила. Можеше и да не забележи. Ако веднага сложи аспержите и претопли месото на малко по-висока температура, след около пет минути всичко ще е готово, може би и по-малко.

Видя как челюстите му се стягат, как свива юмруци. Свива, отпуска, свива, отпуска. Направи уплашено крачка назад, после се овладя, усмихна му се.

— Наистина. Само пет минутки. Няма да усетиш. Обещавам. Изпий си уискито с удоволствие.

Той погледна надолу към чашата.

— Не ме учи какво да правя, Джен, става ли? Пациентите ми и без това по цял ден ме засипват с мнения за неща, от които нямат никакво понятие. Съгласна ли си?

— Добре, Лари. Съжалявам.

Той поклати глава.

— И, моля те, престани да казваш за всичко, че съжаляваш.

— Добре. — За малко щеше отново да каже, че съжалява, но млъкна точно навреме.

Той отпи от уискито. Юмруците му престанаха да се свиват. Като че ли щеше да се размине.

Опрощение.

Този път.

Може би.

1

В продължение на четирийсет и три последователни работни дни Дизмъс Харди слагаше костюм и вратовръзка и неизменно отиваше в центъра, в кантората, която бе наел. Кантората беше междинен ход, не доживотен ангажимент. Все още не се чувстваше готов да постъпи на работа в някоя голяма адвокатска фирма — поне, докато не провери дали няма да е в състояние да изкарва прилични пари от някаква дейност, свързана със закона.