Читать «Отмъщение от отвъдното» онлайн - страница 7

— Да отидем на онази нива и да я огледаме — предложи Пейтън. — И бездруго ми трябва вода за кучето. След това можем да прекосим напряко до пътя и да се върнем до колите. Съгласен ли си?

Арти кимна. Приближи се до оградата, хвана се за нея и се опита да се прехвърли от другата страна. Стъпи с единия крак на земята, но другият отказа да го последва. Просто не му достигаха сили да продължи. Според Пейтън Арти имаше вид на човек, който иска да легне и да умре, но не го прави. Имаше нещо достойно за възхищение в отказа му да се предаде, макар и да не се дължеше толкова на тревогата му за Боби Фарадей, колкото на гнева му към Пейтън Кармайкъл. Накрая обаче се видя принуден да признае поражението си и се приземи от същата страна на оградата, от която бе тръгнал.

— Дявол го взел! — изруга той.

— Чакай, ще те повдигна — обади се Пейтън.

— Мога и сам — възрази Арти. — Само един момент, да си поема въздух.

— Хайде, стига, и двамата вече не сме млади. Ще ти помогна да се прехвърлиш, а после ти ще помогнеш на мен от другата страна. Няма смисъл да се изтрепваме само за да си натрием взаимно носовете.

Арти обмисли чутото и кимна в знак на съгласие. Пейтън върза каишката на Моли за оградата, да не би да надуши нещо и да й скимне да хукне нанякъде, после се наведе и събра длани, за да може Арти да стъпи с ботуша си. Когато ръцете му обхванаха стъпалото и Арти се хвана здраво за оградата, Пейтън го повдигна. Или се оказа по-силен, отколкото смяташе, което бе напълно възможно, или Арти бе по-лек, отколкото изглеждаше, което не изглеждаше твърде вероятно. Така или иначе, Пейтън без малко не катапултира Арти от другата страна на оградата. Само благоразумното прехвърляне на левия крак и на дясната ръка на Арти през летвите на оградата му помогна да не тупне неловко оттатък.

— Какво беше това, по дяволите? — попита Арти, след като се спусна на земята и стъпи здраво.

— Извинявай — каза Пейтън. Мъчеше се да не се разсмее, но успяваше само донякъде.

— Е, не знам с какво се храниш, но бих опитал и аз.

Пейтън започна да се прехвърля през оградата. Беше в добра форма за мъж на неговата възраст и този факт доста го радваше. Арти протегна ръка, за да му помогне да запази равновесие, и Пейтън я пое, макар да не се нуждаеше от помощ.

— Интересното е, че вече не ям много — отбеляза Пейтън, когато се озова от другата страна. — Преди имах страхотен апетит, а сега ми стига да закуся сутрин и да хапна нещо малко вечер. Дори се наложи да си пробия още една дупка на колана, за да не ми падат проклетите панталони.

Арти Хойт сведе поглед към коремчето си и леко поруменя. Пейтън изтръпна.

— Не исках да прозвучи така, Арти — тихо се извини той. — Докато Рина беше жива, тежах петнайсет килограма повече. Угояваше ме, все едно се кани да ме заколи за Коледа. Без нея… — Думите му заглъхнаха и той отмести поглед.

— Какво ми обясняваш! — отвърна Арни след малко. Явно му се искаше да продължи разговора, след като дългото мълчание помежду им вече бе нарушено. — Ако не е пържено или не е в питка, жена ми не го брои за храна! Да можеше, щеше и сладкишите да пържи!