Читать «Отмъщение от отвъдното» онлайн - страница 65

Емили не стигна чак до Бостън, а слезе в един град в Ню Хампшър. Не знаеше причината, просто се довери на инстинкта си. Седмица по-късно все още не беше успяла да хареса градчето, но въпреки това остана. Изкуството и културата не бяха на почит тук. Имаше само един малък музей, смесица от история, повечето местна, и от изкуство — също местно в по-голямата си част. Всички други експонати изглеждаха някак случайни, импулс от страна на хора, чиито средства не отговарят на вкуса им или чийто вкус не отговаря на средствата им в градче, където хората усещаха, че е уместно и дори необходимо да имат някакъв музей, но без напълно да разбират защо. Това отношение, изглежда, бе обхванало всички слоеве и Емили не си спомняше друг път да е попадала в среда, в която творчеството е така потъпкано и задушено. Е, поне докато не си спомни родното си градче. И там нямаше място за изкуството и красотата, а къщата, в която беше отраснала, бе напълно лишена от подобни труфила. Нямаше място дори за списания, ако не броим порносписанията на баща й.

От толкова време не бе мислила за него. Майка й ги беше напуснала, когато Емили бе още дете, и бе обещала да се върне и да я вземе, но така и не го направи, а след време научиха, че е умряла някъде в Канада и че е погребана от семейството на новия си приятел. Бащата на Емили направи необходимото, за да й осигури образование и физическо оцеляване, но почти нищо повече. Тя ходеше на училище и винаги имаше пари за книги. Хранеха се добре, но само вкъщи, никога на ресторант. Отделяха пари в един буркан за домакинските разходи и той й даваше джобни, но Емили не знаеше къде отиват останалите му средства. Баща й не пиеше прекалено и не вземаше наркотици. Нито веднъж не й посегна — любовно или гневно, а когато тя порасна и тялото й съзря, той адски много внимаваше да не направи или да не каже нещо, което може да се окачестви като неуместно или двусмислено. Никога нямаше да узнае колко признателна му бе Емили за това. Беше чувала някои от момичетата в училище да разказват за бащите и пастроците си, за братята и чичовците си, за новите гаджета на изморените си и самотни майки. Баща й не беше такъв. Той просто странеше от дъщеря си и бе свел разговорите си с нея до минимум.

Въпреки това тя никога не се почувства пренебрегната. Когато се появиха проблемите й в училище — трудностите в час, плачът в тоалетната, — когато тя навлезе в пубертета, той говори с директора и уреди Емили да се срещне с психолог, макар че тя не сподели с милия и благ човечец с очила без рамки почти нищо, точно като с баща си. Не искаше да разговаря с психолог. Не искаше по никакъв начин да я възприемат като различна, затова не му разказа за пристъпите на главоболие, за това как й причернява пред очите, как сънува, че нещо се показва от черна яма и как зъбите му се впиват в сърцето й. Не сподели параноята си, усещането, че личността й е много крехка и може всеки момент да изчезне или да се строши. След десетина сеанса психологът заключи, че тя е такава, каквато изглежда — нормално, макар и чувствително момиче, което след време ще намери мястото си в света. Възможно бе трудностите й да предвещаваха нещо по-сериозно, някакъв вид шизофрения може би, затова психологът посъветва нея и най-вече баща й да следят за съществени промени в поведението й. След това баща й се отнасяше с нея съвсем различно и през следващите месеци тя два пъти се бе събуждала посред нощ и го бе сварвала да стои по халат на вратата на стаята й. Питаше го случило ли се е нещо, той й отговаряше, че е викала насън, а тя се питаше дали баща й е чул онова, което сигурно е изрекла.