Читать «Отмъщение от отвъдното» онлайн - страница 59

Когато стана ясно, че положението се е успокоило и никой не е пострадал незаслужено, започнах да пренасям каси с шишета от прохода до фризерите. Щяхме да затворим чак след час, но едва ли щеше да ни изненада неочакван приток на нови клиенти, пък и така спестявах време, което иначе трябваше да отделя по-късно. Тъкмо внасях третата каса, когато забелязах човека, настанил се в далечния край на бара. Носеше същото сако от туид и беше оставил отворения си бележник до дясната ръка. Гари отговаряше за този край на бара, но когато се запъти да обслужи новопристигналия, аз му дадох знак да го остави на мен и той отиде да си бъбри с Джаки Гарнър, към когото развиваше тревожна привързаност. Джаки се опитваше да води разговор с красива, но стеснителна жена на около четирийсет години, обаче прие с признателност компанията на Гари. Джаки не го биваше много с жените. Всъщност не помня изобщо да съм го виждал с жена. Обикновено, когато го заговореше представителка на противоположния пол, лицето му добиваше объркано изражение като на дете, на което говорят на чужд език. В момента и той, и червенокоската се бяха изчервили. Явно Гари се изявяваше като посредник, който поддържа разговора. Ако не им бе помогнал, сигурно и двамата щяха съвсем да си глътнат езиците, а ако се изчервяха още повече, просто щяха да експлодират.

— Как сте? — поздравих аз онзи с бележника. — Дошли сте за още едно питие?

— Май да — отговори той. Опитваше се да съблече сакото си. Ръкавите му бяха навити до лактите, вратовръзката му беше разхлабена и горното копче на бялата му риза беше разкопчано. Въпреки небрежното си облекло създаваше впечатлението, че се готви да се заеме със сериозна работа.

— Какво да ви налея?

— Само кафе, моля. — Когато се върнах с чаша прясно кафе, сметана и подсладител, до бележника имаше визитна картичка, обърната към мен. Поставих всичко върху нея, без да я прочета.

— Един момент — каза мъжът. Вдигна чашата, взе картичката и ми я даде. Взех я, прочетох я и я оставих отново на бара.

— Хубава визитка — отбелязах и така си беше. Името му, Майкъл Уолас, беше написано с изпъкнали златни букви заедно с номер на пощенска кутия в Бостън, два телефонни номера, имейл адрес и уебсайт. Според визитката човекът работеше като „писател и репортер“.

— Задръжте я — каза той.

— Не, благодаря.

— Не, настоявам.

Лицето му имаше решително изражение, което не ми допадна много. Беше като на ченгетата, когато притискат заподозрян, а той не схваща посланието.

— Настоявате? — Пет пари не давах за тона му.

Той бръкна в чантата си и извади две книги с меки корици. Първата май бях виждал по книжарниците — разказваше за мъж от Северна Калифорния, който за малко да успее да се измъкне безнаказано, след като бе убил жена си и двете си деца, твърдейки, че са се удавили, когато буря връхлетяла яхтата им. Сигурно щеше да успее да отърве кожата, ако един от криминолозите не бе забелязал слаби следи от химикали в солената вода в дробовете на намерените тела и не ги бе сравнил с петната от мивката в камбуза на яхтата, което доказваше, че съпругът е удавил и трите жертви в мивката, преди да изхвърли труповете зад борда. Когато най-накрая убиецът признал злодеянието, причината за убийствата била, че „те никога не правеха нищо навреме“. Втората книга явно беше по-стара — стандартен материал за серийни убийци, съсредоточен най-вече над сексуалните престъпления. Заглавието й беше почти толкова зловещо, колкото съдържанието: „Кръв на улицата“.