Читать «Отмъщение от отвъдното» онлайн - страница 46

Отвън къщата беше почти същата, каквато я помнех, дворът беше подреден, боята — неотдавна освежена. Тъкмо посегнах към звънеца, когато вратата се отвори. Пред мен застана Джими Галахър, по-възрастен и побелял, но все пак разпознах едрия мъж, който преди години направо ми премазваше ръката в хватката си, за да ми даде възможност да спечеля един долар. Лицето му бе станало по-червендалесто и макар че явно бе хванал малко тен по време на почивката си, позачервеният му нос подсказваше, че пие повече, отколкото е разумно. Иначе беше в добра форма. Беше облечен с току-що изгладена бяла риза с разкопчана яка и със сиви панталони с остър като бръснач ръб. Черните му обувки бяха лъснати до блясък. Изглеждаше като шофьор, който се наслаждава на последните си свободни мигове, преди да облече униформата си.

— Чарли, доста време мина — каза той. Ръкувахме се, той се усмихна сърдечно и ме потупа по рамото с месестата си лява ръка. Все още бе с десетина сантиметра по-висок от мен и аз тутакси се почувствах отново дванайсетгодишен.

— Е, ще получа ли един долар? — попитах, когато пусна ръката ми.

— Ще го похарчиш само за пиячка — отговори той и ме покани вътре. В коридора имаше голямо портманто и стоящ часовник, който все още работеше съвсем точно. Тиктакането гръмко отекваше в цялата къща. Запитах се как ли спи Джими на този звук, но той явно го слушаше от толкова отдавна, че вече не го забелязваше. Украсено с резба махагоново стълбище водеше към втория етаж, а отдясно бе всекидневната, обзаведена изцяло със стари мебели. На полицата над камината и по стените имаше снимки, на някои от които се виждаха мъже с униформи. Сред тях видях баща си, но не помолих Джими да разгледам снимките отблизо. Тапетите в коридора бяха в червено и бяло и ми се сториха нови, но изглеждаха сякаш от началото на века и бяха в тон с останалата част от обзавеждането.

На масата в кухнята имаше две чаши и чиния със сладкиши, а на печката вреше кафеник. Джими наля кафе и двамата седнахме един срещу друг на малката кухненска маса.

— Вземи си сладкиш — покани ме Джими. — От „Вилабейт“ са, най-добрите в града.

Опитах едно парче. Беше вкусно.

— Знаеш ли, двамата с баща ти се шегувахме заради пиячката, дето си купуваше с парите, които ти давах. Той не ти го каза, защото майка ти реши, че е настъпил краят на света, когато намери онази бутилка. Баща ти обаче разбираше, че ти чисто и просто растеш, и се радваше. Обвиняваше мен, че съм ти подсказал идеята, обаче не можеше да се сърди дълго на никого, особено на теб. Ти беше златното му момче. Беше добър човек, бог да го прости. Да прости и двамата.

Джими задъвка замислено сладкиша си и помълча известно време. След това погледна часовника си. Жестът не беше случаен. Искаше да го забележа и в главата ми да прозвучи предупредителен сигнал. Наблюдавах го и заключих, че Джими се чувства неловко. Причината не бе само, че синът на неговия стар приятел, отнел два човешки живота, а после и своя собствен, седи на масата в кухнята му с явното намерение да раздуха отдавна угаснали въглени. Имаше и още нещо. Джими изобщо не искаше да бъда там. Искаше да си тръгна — колкото по-бързо, толкова по-добре.