Читать «Отмъщение от отвъдното» онлайн - страница 31

— Знаеш ли, детектив, ако не те познавах толкова добре, щях да си помисля, че си падаш по мен. Дали да не те запозная с подходящите хора? Може би ще ти помогне да освободиш напрежението. Или пък пусни обява във вестника — много типове направо си умират за мъже с униформи.

Хансън се изхили мрачно, все едно изстреля отровна стрела.

— Гледай да не изгубиш противното си остроумие — каза той, — понеже човек, който се прибира в празна къща, вонящ на вкисната бира, трябва да има на какво да се посмее.

— Не е празна, имам куче — възразих. Взех чашата му. Реших, че пие „Андрю Браун“, налях му и отново поставих халбата пред него. — Заведението черпи. Обичаме добрите ни клиенти да са доволни.

— Ти я изпий, аз приключих — каза той, извади портфейла си от джоба и остави на бара двайсетачка. — Задръж рестото. Не е много, но в Ню Йорк пък съвсем за нищо не стига. Искаш ли да ми кажеш какво си търсел там?

Изненада ме, а не биваше. През последните месеци пет пъти ме спира пътна полиция на магистралата. Някой явно ми показваше, че не е забравил за мен. Сигурно някое ченге от летището в Портланд ме беше познало, когато съм пристигал от Ню Йорк или съм излитал за там, и му се беше обадило. В бъдеще трябваше да внимавам повече.

— Бях на гости на приятели.

— Много хубаво, човек има нужда от приятели. Обаче ако науча, че работиш по някакъв случай, ще те съсипя.

Обърна се, сбогува се с приятелчетата си и си тръгна. Гари се примъкна до мен, когато вратата се затвори зад Хансън.

— Всичко наред ли е?

— Да, наред е. — Подадох му двайсетачката. — Мисля, че беше твой клиент.

Гари погледна към недокоснатата бира.

— Не си е допил бирата.

— Не беше дошъл да пие.

— А защо?

Хубав въпрос.

— Може би заради компанията.

Шеста глава

Когато най-сетне се прибрах у дома малко след единайсет, изведох лабрадор ретривъра Уолтър на разходка. Беше привикнал с новото усещане от снега, както става с повечето същества, хора или животни, които прекарат повече от една седмица в Мейн през зимата, затова кучето вече се задоволяваше да подуши безцелно няколко пъти, преди да си свърши работата и да ми покаже, че предпочита да се върне в топлата кошница, като се завърти и се запъти право към къщи. През последната година бе станал доста по-зрял. Може би защото къщата беше по-тиха от преди и кучето донякъде беше свикнало, че Рейчъл и Сам вече не са част нито от неговото всекидневие, нито от това на дома. Присъствието му в къщата ми допадаше по много причини — Уолтър ми вдъхваше сигурност, правеше ми компания и може би бе връзка със семейството, което вече нямах. Изгубил бях две семейства: Сам и Рейчъл живееха във Върмонт, а Сюзън и Дженифър ми отне мъж, който ги бе накълцал на парчета, а след това бе умрял от моята ръка. Обаче, освен това се чувствах виновен, задето оставях Уолтър толкова дълго сам или със съседите ми, семейство Джонсън. Те с радост се грижеха за него, когато ме нямаше, само че краката на Боб вече не го държаха и редовните разходки навън с едно игриво куче му идваха в повече.