Читать «Белият път» онлайн - страница 67

— Прекалено е хитър за такова нещо — рекох.

— Тогава защо сте тук, г-н Паркър? — намеси се полковникът.

Сега бе мой ред да въздишам.

— Честно казано, и аз не зная, г-н полковник.

Той не отговори. След малко ме поведе заедно с един сержант по дълги коридори, минахме покрай спално помещение номер 7, покрай лазарета, където се мотаеха старци в колички. Тъпчат ги с лекарства, за да могат да изкарат доживотните си присъди. Ще се чудите защо споменах спално помещение в затвор, нали?

Тук има две такива — номера 5 и 7. Там спят най-старите и болни затворници — в големи стаи с повече легла, над които често ще видите написани на ръка надписи като „Вече свикнах!“ или „Тук спи Ед“. В миналото и възрастни хора като Фокнър биха могли да попаднат в такова помещение, но и в отделна килия с режим на ограничено движение — по силата на съответното административно решение. Изолираните тъмнични килии са в другия, централния щатски затвор с особено строг режим, където пък няма възможности за психиатрично наблюдение и лечение. А Фокнъровият опит да се нарани тежко, респективно до смърт, изискваше именно подобно наблюдение, а и разследване. Някой бе предложил Преподобният да бъде отведен в Психиатричния болничен институт в Огъста, но прокуратурата бе възразила най-категорично. Обвинителите се опасяваха журито да не бъде повлияно от присъствието му в такава институция и възможните заключения, че той е психически болен и може би неадекватен. Дори Фокнъровите адвокати се изплашиха и разпискаха — те пък от възможността в психиатрията техният клиент да бъде подложен на специализирани разпити с помощта на психотропни медикаменти. Така или иначе бе взето компромисното решение Фокнър да отиде в Томастън, което и стана.

Преди това се бе опитал да си пререже китките с тънък керамичен скалпел, скрит в личната му Библия преди отвеждането му в затвора. Не го бе изваждал поне три месеца и сетне бе направил опита за самоубийство. Дежурният нощен надзирател открил нараняването по време на рутинна обиколка и алармирал управата в момент, когато Преподобният бил вече полуприпаднал. Прекият резултат от всичко това било прехвърлянето му в пригодена за интензивно наблюдение стая в западното крило на Томастънския затвор, там, където бе и малкото психиатрично отделение. Взели му дрехите, облекли го в найлонова пижама, поставили над него камера за денонощно наблюдение, а отделно го следял надзирател, който отбелязвал всички негови движения и думи в специален дневник. При това всякакви разговори и общуване били записвани електронно. След пет дни в интензивното, Фокнър влязъл в режим на обикновено психиатрично наблюдение, но в килия, върнали му затворническите дрехи, снабдили го с всичко нужно за персоналната хигиена (без бръсначи и остри предмети), разрешили му топла храна, достъп до баня и телефон. По същото време започнали прегледи и разговори със затворнически психолог, а отвън идвал избран от адвокатите му психиатър. Обаче Фокнър бил неконтактен и не реагирал на опитите за установяване на евентуална психиатрична травма. Сетне един ден настоял да се обади на адвокатите си и поискал те да му уредят свиждане с мен. Искането срещата да стане пред килията му, тоест ние двамата да разговаряме през решетките, получило положителен отговор. Е, то още тогава видимо събуди доста въпросителни. Когато пристигнах на място, тъмничарите тъкмо довършваха импровизирана закуска с останали от обеда на питомците им сандвичи. Полковникът и сержантът останаха при бюрото на дежурния в края на коридора. Минахме покрай поредицата килии, а затворниците преустановиха всякаква дейност и ме зяпнаха любопитно. Особено втренчено ме гледаше силно прегърбен здравеняк, нисък, но набит, с дълга черна коса, тъмноок. Срещнахме си погледите и онова, което зърнах в очите му, съвсем не ми хареса, затова извърнах глава. Към килията на Фокнър, последната в реда, ме поведе един от тъмничарите.