Читать «Белият път» онлайн - страница 5

Но не тази е истинската миризма на кестена на синора на Адината нива. Нощем, когато времето е топло и светът е затаил дъх, а лунната корона морно залива изсъхналата земя с бледите си лъчи, черният исполин вони по-различно и непривично за своя си вид; и все пак зловонието е някак си неотделима част от този злачен самотник, както са листата по клоните му и дълбоките корени в почвата. Тогава мирише на бензин и горяща човешка плът, на изпражнения и опърлена коса, на топяща се гума и запален памук. Това е вонята на мъчителна смърт, на ужас и отчаяние, на прощални мигове в нечий живот под острия креслив смях и насмешките на зяпачи и сеирджии.

Пристъпете по-наблизо и сами ще се уверите: по-ниските клони са почернели, овъглени. Ето, погледнете и ствола: на едно място кората я няма, а отдолу й има дълбока вдлъбнатина, неравна и продълговата. Човекът, който остави тази следа там — последното нещо, което направи приживе — бе роден с името Уил Ембрий, а той имаше и съпруга, и дете, и работа в една бакалница, където получаваше по долар на час. Жена му се казваше Лайла Ембрий или Лайла Ричардсън по баща. Така и не й предадоха трупа на мъжа й — след онази последна, отчаяна борба да се залови за живота, когато токовете на ботите му с все сила биеха дървесната кора — толкова отчаяно, че я изкъртиха и оставиха вдлъбнатина в сърцевината отдолу. Не й върнаха тялото, защото Уил беше изгорен, а озверялата тълпа се биеше да си вземе сувенири от почернените му кости, било от ръцете или краката. Вместо това й изпратиха снимка на мъртвия й съпруг, направена от Джак Мортън от Нашвил и сетне размножена в петстотин броя като пощенски картички. На тях се виждат разкривените и издути черти на Уил Ембрий, заснети в мига, когато пламъкът от бензиновата горелка е вече лижел краката на мъжа, когото Лайла обичаше толкова много. Обгорелите му останки бяха захвърлени в едно тресавище, където рибите изгризаха последните парченца овъглена плът, а скелетът постепенно се разпадна, сетне костите потънаха в тинята на дъното. А на мястото, където токовете на Уил издълбаха онзи белег, нова кора никога и не поникна. Така този неграмотен мъж остави нещо от себе си на единствения паметник, който свидетелства за неговата смърт, все едно че го бе изваял от камък.

На стария кестен има места, където листа не никнат, няма и да поникнат. На него пеперуди не кацат, птици по клоните му не гнездят. Кестените се ронят по земята, лъскави и мъхови, и така си остават там, докато изгният. Дори и враните отвръщат черни очи от разкапващия се дървесен плод.

Растение, подобно на дива лоза с китни широки листа, се вие около дървесния ствол, от всяко разклонение на филизите й са избили малки зеленикави цветя. Денем гъсто покрити с черни мушички, те смърдят като разлагаща се плът, като гноясала рана; именно тази воня привлича насекомите. Това е Smilax herbacea, цвете, което се храни с мърша и леш. В която и посока да поемете, на сто мили оттук няма да намерите нищо подобно. Както и черният кестен, и то е уникално по рода си. А в Адината нива съвместно съжителстват два подобни вида, паразитен и сапрофитен: единият смуче живителна сила от дървото, другият дължи съществуванието си на мъртви и изгубени души.