Читать «Белият път» онлайн - страница 45

— А по тази причина пък отиде в Ню Йорк.

— Отидох в Ню Йорк, вярно е, но и него го намразих още повече, все имах нещо на себе си да доказвам.

— И сега им го връщаш на онези селяндури и се доказваш, като защитаваш това момче, а?

— Може би има нещо такова, Чарли, но дълбоко в себе си съм убеден, че не то е убиецът на Мариан Ларус. Може много неща да му куцат, ама не е изнасилвач и убиец. Сърце не ми дава да стоя встрани и да правя сеир, докато онези го екзекутират за неизвършено от него престъпление.

Премълчах и се замислих. Едва ли аз съм човекът, който има право да поставя под съмнение подобни рицарски изпълнения. Нали и мен много често в миналото ме бяха укорявали за същото: че съм правел никому ненужни жестове, за да спасявам този и онзи и да се правя на борец за правдини.

— Ще ти се обадя утре — рекох накрая. — Гледай дотогава да не направиш друга беля.

Отсреща Нортън дълбоко въздъхна, сякаш го обзе огромно облекчение. Е, за него обещанието ми бе също като светлинка в дъното на тунела.

— Благодаря ти, Чарли. Наистина много ти благодаря.

Оставих слушалката, а когато се извърнах, Рейчъл се бе облегнала на рамката на вратата и мълчаливо ме гледаше.

— Значи ще отидеш там, нали?

Беше само въпрос, не усетих и намек за укор.

— Може би — свих рамене аз.

— Изглежда, му дължиш нещо или така си мислиш?

— Не, не на него в частност…

Не бях сигурен, че мога да обясня добре истинските причини и подтици в мен, но ми се искаше поне да опитам, да обясня на Рейчъл какво именно чувствам.

— Виж, когато съм бил в беда, когато съм работил по трудни случаи, че и много по-кофти неща, винаги е имало хора, които да ми се притекат на помощ и да застанат до мен: ти, Ейнджъл, Луис и някои други. Имало е и такива, които не са оставали докрай с мен, изоставяли са ме. Сега той ме моли за помощ и аз просто не мога да му обърна гръб…

— Значи пак старата история, нали?

— Май че да — наведох глава. — Само че ако ще ходя в Южна Каролина, първо ще трябва да свърша някои неща тук.

— Като например?

Мълчах.

— За мен намекваш — отново натърти тя. — Нали по този въпрос вече сме говорили и сме се разбрали?

— Ами, говорили. Обикновено говоря аз, ти си запушваш ушите.

Усетих, че се ядосвам и започвам да викам, затова поех дълбоко въздух, преброих до десет и чак тогава продължих.

— Гледай сега, зная, че ти няма да поискаш да носиш пистолет, пък и…

— Изобщо няма да ти слушам дивотиите — рече тя и хукна нагоре по стълбите, а само след няколко секунди чух затръшването на вратата на кабинета й.

Имах среща с детектив сержант Уолъс Макартър от Скарбъровската полиция във фирмения магазин на „Панира Бред Къмпани“ в рамките на Мейнския пазарен център. С него се бяхме сблъскали по времето малко преди залавянето на Фокнър, ама сетне се бях погрижил да си изкупя грешката и да загладя различията. Въпросният жест ми бе излязъл някъде около 200 кинта под формата на вечеря в „Бак Бей Грил“, включая и винцето, което Макартър пийна с голям кеф. Но пък цялото упражнение си заслужаваше усилията напълно, защото отново възстановихме приятелските отношения.