Читать «Белият път» онлайн - страница 34

— Съжалявам — шепне сега отсреща. — Съжалявам… сам не зная защо ти ги надрънках тези неща.

— Няма нищо — отвръщам, но зная, че не съм прав — нито за него, нито за себе си.

— Чух, че се каниш да ставаш баща — сега говори с ведър глас. — Това е много хубаво, след всичко онова, което преживя. И ако съм на твое място, точно така бих постъпил и аз — няма да мърдам от Мейн и ще забравя, че някакъв си дрисльо ми се е обаждал да ме кани да участвам в псевдорицарските му подвизи. Така е, брат ми, така си е — точно така бих постъпил самият аз на твое място. Добре тогава… е, бъди здрав, Чарли Паркър, и се грижи и за себе си, и за милата бъдеща майка.

— Ще се грижа — обещавам аз.

— Точно така и чао.

Сетне затваря, а аз захвърлям слушалката на съседен стол и се хващам за главата. Притискам лице между длани, кучето се е свило на кравай в краката ми, притиснало е кокала с предните лапи и съсредоточено го гризе с остри зъбки. Слънцето все така си грее върху тресавището, птичките прелитат от едно място на друго, чирикат си весело и кълват дребните твари, само че цялото това безгрижие, преходно и крехко, вече не ме радва, а някак си все повече натежава върху ми. Откривам, че се заглеждам към полуразрушената къщурка, където са змиите, прикрити в очакване наблизо да мине я мишчица, я някое гризаче или птичка. Мога да се направя, че не ме интересуват, да им обърна гръб и да ги оставя да си живуркат: какво толкова са ми направили? Каква причина имам да ги преследвам? Я ми се случи отново да се занимавам с тях, я не. Нали така? А може би някой друг, по-голям и по-силен от мен, ще ми направи услуга и ще се занимае с тях?

Защо ли ми се въртят такива недоносени и наивни мисли в главата? А може би не са толкова наивни? Хрумва ми и друго: ще мине време, ще се върна в онази къщурка и под същите дъски — където имаше 12 змии — сега ще има стотици и никакви стени, изгнил и стар гредоред, няма да са в състояние да ги задържат на онова място. Защото нищо не изчезва от този свят, ако просто го загърбиш или се престориш, че си го забравил.

А във въпросния случай дори и напротив — просто ще ги улесня да се размножават и множат.

Същия следобед оставих Рейчъл да си работи у дома и потеглих към Портланд. Спортен екип, различни други принадлежности — всичко това бе в сака в багажника. Смятах да отскоча до гимнастическия салон на фитнес клуба в „Уан Сити Сентър“ и да се пораздвижа малко. Ама не се получи, вместо това се залутах по улиците без цел, отбих се в една книжарница на „Конгрес“, казва се „Карлсън и Търнър“, продава и стари книги, отбих се и в музикалния при старото пристанище, той пък е „Бълмуз Мюзик“. Купих си новия албум на „Пайнтоп Севън“ на име „Последният удар попада в целта“, пък извадих късмет и намерих ранно копие на сантименталните хитове на Раян Адамс. Реших да взема и „Свободно време и други песни“ на една група на име „Спокейн“, най-вече защото фронтмен им е Рик Алвърсън. Той е голяма работа, помня го, когато водеше „Дрънк“. Неговата музика е нещо, което ви се слуша, например, когато сте се разделили със стар приятел. Или на улицата срещнете стара любов, хванала за ръката ново гадже, което гледа така, както навремето е гледала вас.