Читать «Белият път» онлайн - страница 31

Тогава безсъмнено ще умра, защото едва ли ще бъда в състояние да понеса същата болка отново.

— Търси те Елиът Нортън — казва тя в мига, когато стигам пред верандата и протягам ръка, слагам я върху нейната. — Казва, че ти бил стар приятел.

Кимам, галя я по корема и вземам слушалката. За да ми го върне, тя игриво ми дърпа ухото, пустосва ме с ръка или на мен така ми се струва. Влиза си вкъщи, за да продължи наченатата работа. Все още пътува до Бостън два пъти седмично, за да си изнася лекциите по психология, а вкъщи си върши изследователска и писмена работа. За целта сме превърнали едната от спалните в неин кабинет. Гледам я неотклонно: върви навътре, поставила ръка върху издутия корем. Така работи и в кабинета си. Тъкмо влиза в кухнята и провокативно ми се плези.

— Безсрамница — усмихвам се аз.

— Моля? — обажда се гласът на Елиът от слушалката с по-силен от всякога преди южняшки акцент.

— Казах „безсрамница“, ама не се отнасяше за теб. За адвокати обичайно използвам думи като „парантия“ или „пиявица“ в случай, че искам да изляза от сексуалния контекст — смея се аз.

— Брей! Изключения не правиш ли?

— Обикновено не правя. Между другото преди малко открих гнездо на тебеподобни в новата ми градина.

— Дори няма и да попитам за какво става дума, иначе се досещам. Е, как си, Чарли?

— Мисля, че добре. Отдавна не сме се чували, а?

По времето, когато бях детектив, Елиът Нортън бе заместник-прокурор в отдела за убийства към Бруклинската прокуратура. Тогава се погаждахме и работехме добре: и в професионално отношение, и на лична почва. Сетне той се ожени и се премести в Южна Каролина, където се зае с частна адвокатска практика. Оттогава редовно ми изпраща коледни картички. През първите месеци на брака ми със Сюзън минахме веднъж през Каролина и му гостувахме няколко дни. През септември миналата година пък се видяхме случайно в Бостън и обядвахме, той продаваше нечие имущество в Уайт Маунтинс. Сега е на около четирийсет години, вече почти побелял и разведен. Съпругата му се казваше Алиша, помня я добре, беше красива жена, мъжете здраво се заглеждаха по нея. Не зная причините за развода, но Елиът ми е ясен — той е от онези хора, които при удобен случай биха кръшнали от семейното огнище. Когато обядвахме в „Сонси“ на „Нюбъри“ миналия септември, той непрекъснато се заглеждаше в минаващите около нас момичета и очичките му буквално изскачаха навън, като на героите в типичните карикатури на Текс Ейвъри.

— Ние, южняците, си падаме малко нещо изолационисти — изтърсва той. — Нали сме постоянно заети да наглеждаме цветнокожите да си гледат работата, да се държат прилично и прочие.