Читать «Белият път» онлайн - страница 25

При споменаването на името ръката му увисва във въздуха за миг.

— Хубаво кученце — казва той.

— Така е, и добричко при това. Я ми кажи сега, Мецане, ти защо постъпваш така, а?

Той не отговаря, но в очите му се мярват гузни искрици, пробягва ехото на вина, досущ дребнички рибки, усетили приближаването на по-голям хищник. Понечва да си отдръпне ръката, но сега кучето пристъпва напред и набутва глава под пръстите му, подканя го да продължи милувките. Отстъпвам му тази роля, изчаквам.

— Сигурен съм, че не желаеш да навредиш никому, Мечо, нали така? Помниш ли дядо ми?

Преди години дядо беше заместник-шериф в окръга Къмбърланд.

Той кима мълком.

— Веднъж рече, че долавял добротата у теб, та макар и ти самият да не си я усещал. Беше сигурен, че в теб съществува достатъчен потенциал да станеш свестен човек.

Мечо ме поглежда несигурно, подозрително: какъв ли капан му кроя пък сега?

Но аз постоянствам.

— Обаче това, което правиш сега, не е добро, Мецански, не е почтено. Тези хора ще страдат още повече. Загубили са дъщеря си, отчаяно им се иска тя наистина да е жива и в Мексико. Просто копнеят да я видят отново. И точка. Но ние с теб знаем, че случаят не е такъв, нали? Знаем, че тя не е там.

Мечо мълчи, нещо в него се бунтува, най-много от всичко му се иска аз някак си да изчезна и да престана да го измъчвам.

— Кажи ми какво ти предложи той?

Раменете му увисват, той навежда глава и изведнъж изглежда облекчен от признанието, което следва незабавно.

— Каза, че ще ми даде 500 долара и може би ще ми намери работа. Аз от тези пари наистина имам много голяма нужда. И работа трябва да си намеря. Иначе… а пък е трудно да си намериш работодател, след като си бил в… Той каза също, че ти свястна работа няма да им свършиш и ако аз им разкажа онази история, в крайна сметка повече ще им помогна.

Усещам как някак си ми олеква, но ми става и тъжно, изпитвам болка при мисълта, че съм длъжен да разкрия истината на Блайдови: че Мечо и Сандкуист са ги излъгали. И въпреки всичко не мога да събера достатъчно сили в себе си и да хвърля вината за това върху този несретник пред мен.

— Имам едни приятели, възможно е да ти уредя нещо при тях — казвам му аз. — Те са в „Пайн Пойнт Кооп“, ще поговоря в най-скоро време.

— Ама наистина ли? — пита той и очите му светват.

— Сега мога ли да кажа на Блайдови, че дъщеря им не е в Мексико?

Той преглъща, навежда очи.

— Съжалявам много… наистина ми се иска да беше в Мексико, да я бях видял… Моля те, кажи им това, а?

Сега прилича на голямо дете, неспособно да разбере болката, която е нанесло някому.

— Ще те търся при сестра ти, Мечо, за да предам какво съм свършил относно работата. Имаш ли пари за такси?

— Не, ще походя пеша. Не е далече.

Милва кучето още малко, става и тръгва по пътя. Животинката го изпраща до тротоара, побутва ръката му с муцунка и пак се връща, за да легне на моравата.

Връщам се в къщата отново, а там Рут Блайд не е дори помръднала от канапето. Поглежда ме и в очите й виждам искрицата надежда, която трябва да угася.