Читать «Белият път» онлайн - страница 13

Отпред на бара седят двама, третият е зад тезгяха. И тримата са на по около шейсетина години. Двамата отпред носят бейзболни шапки, избелели памучни ризи и тенисфланелки под тях, евтини джинси. Единият има дълъг нож на колана. Другият — пистолет, скрит под ризата.

Мъжът зад тезгяха е едър, личи си, че някога е бил здрав и як, но това е било преди много, много години. Костите му също са едри, доста плът има по тях, някога стегната и мускулеста, сега увиснала, особено гърдите, които мязат на женски, по-скоро бабешки. Под мишките на бялата риза с къси ръкави са жлътнали големи петна, панталоните му висят по начин, който би изглеждал моден при някой шестнайсетгодишен хлапак, обаче на този почти одъртял мъж стоят смешно. Косата му е жълтеникавобяла и все още гъста, лицето му е покрито най-малко с едноседмична проскубана брада.

И тримата гледат хокеен мач на стария телевизор над бара, но главите им автоматично се извръщат към вратата още в мига, когато тя се отваря и по-дребният мъж влиза. Той също не е бръснат, носи мръсни маратонки, ярка многоцветна риза хавайски тип и намачкани, леки панталони. Не че носи етикет „Кристофър стрийт“, нито пък местните знаят какво точно символизират тези две думи, но то и така си му личи на човека, че е обратен. Тримата просто го подушват още с влизането: няма значение дали е бръснат, богато или бедно облечен, това „момче“, като го наричат те в себе си, отдалеч си мирише на педалче.

— Може ли една бира? — пита човекът и пристъпва към бара.

Мъжът зад тезгяха изчаква да мине поне минута, през която не прави нищо, сетне вади будвайзер от охладителя и поставя кутийката на бара.

Дребният поема бирата и я разглежда, сякаш вижда тази марка за пръв път.

— Друга нямате ли?

— Имаме и светла.

— О, добре, и от двете по една.

Онзи го гледа с безразлично изражение, сетне казва:

— Два кинта и петдесет.

То си личи, че тук касова машина няма, че и защо ще му е на собственика?

Новодошлият вади дебела пачка, отделя три еднодоларови банкноти и добавя петдесет цента, за да докара бакшиша на цял долар. Очите на тримата остават вторачени в пачката, която тънката и деликатна ръка прибира обратно в джоба.

Тогава новодошлият се настанява в първото сепаре зад седналите на бара и те отново извръщат лица към телевизора, а и той се заглежда в екрана.

Минават около пет минути. Вратата отново се отваря, влиза нов посетител, от устата му стърчи незапалена пура марка „Коиба“. Върви с леки стъпки, съвсем тихо и го забелязват чак когато е просто на метър-два от бара, тогава единият от местните се обажда:

— Литъл Том, тук има един цветен.

Дребния и другият обръщат лица към новодошлия, който вече се настанява на най-отдалечения край на тезгяха.

— Уиски, моля — поръчва спокойно той.