Читать «Черният списък» онлайн

Александра Маринина

Черният списък

ГЛАВА 1.

Аз съм голям късметлия. Сигурно защото всъщност сме двама: аз и моят ангел пазител. Чудесно момче, с крилца на гърба и стъклен барабан в ръце. Този барабан е пълен с навити на тръбички листчета, на които пише ще ти върви или няма да ти върви. И нито той, нито аз знаем колко билетчета в барабана предричат добър късмет и колко — лош. Просто той всеки път отваря капачето, пъхва вътре пухкавите си пръстчета и измъква едно листче. А аз всеки път си мисля: Ами ако всички щастливи билетчета са се свършили и оттук нататък изобщо няма да ми върви? И всеки път този страх е все по-силен, защото досега по-често ми се падаха щастливи билетчета и би трябвало отдавна да са се свършили. Тъй че аз всеки ден очаквам да започне лош период в живота ми, докато досега — господ ми е свидетел — нямах от какво да се оплаквам. Дори след като се разведох с Рита и започнах да си позволявам връзки с две-три дами едновременно, те нито веднъж не се сблъскаха на прага ми, макар че, признавам, луфтът между техните посещения често беше минимален — пет-шест минути. Но все пак го имаше. Както се казва, белята вече дишаше във врата ми, ала в последния миг се отдръпваше.

При това пътуване също ми вървеше още от началото. И самолетът излетя навреме, и мястото ми се случи в задните редове, където пушенето беше разрешено, и съседът ми спа през цялото време и не ми досажда с глупаво пътническо бърборене. И Лиля не се глезеше, което всъщност си е нормално за нея и не мога да го отдавам на късмета си, защото Лиля е дете самостоятелно и много спокойно. Когато тя се роди, ние с Ритка бяхме луди-млади, искаше ни се не само да направим кариера, но и да ходим по гости и купони, а баби, при които бихме могли да оставим Лиля, си нямахме. Тоест чисто теоретично, разбира се, имахме баби, но и те бяха относително млади и доста енергични за възрастта си, тъй че и на тях им беше по-интересно да работят и да поддържат контактите си, отколкото да седят заключени и да забавляват дете. Ето защо на три годинки дъщеря ни вече можеше да чете, а на пет я оставяхме спокойно вкъщи в компанията на Кумчо Вълчо, Баба Меца, Тенекиения дървар и Страхливия лъв. Достатъчно беше да я настаним в леглото, да й дадем книжките, да сложим до нея фруктиера с плодове и кана с компот. Може би ако си бяхме седели повече вкъщи, Лиля щеше да стане обикновено капризно дете, но характерът й се оформи именно под влияние на постоянните ни отсъствия. Как го беше написал Корней Чуковски? „Аз не плача на теб, а на леля Сима.“ На кого да се глези, като вкъщи няма никого? Но във всичко това, наред с многобройните малки плюсове, имаше един огромен минус: Лиля стана потайна. Не че имаше какво да крие, а просто защото не свикна да споделя с нас. И на мен тепърва ми предстоеше да вкуся плодовете на тази потайност, отгледана от моите и Ритините несръчни и лекомислени ръце.

Сега Лиля беше вече на осем и възползвайки се от пълната липса на контрол, беше изчела целия Мопасан вкъщи и нагло посягаше към Балзак. Получила по този начин твърде непълна представа за взаимоотношенията между половете, тя си бе изработила собствена версия за развода на родителите си, според която фактът, че с Рита живеем разделени, означаваше именно живот поотделно и нищо повече. Разбира се, нашите отношения си бяха останали нормални и дори не можеше да става дума за прояви на враждебност. На тези двама им е удобно да живеят поотделно, какво толкова? Още повече че поради характера на работата на бившата ми съпруга детето ни виждаше еднакво често: по два часа седмично.