Читать «Магията на сенките» онлайн - страница 3

Сега седеше в лодката, слабичко десетгодишно момче с буйна кестенява грива, още разрошена от съня, с яркосините очи на баща си и ведрата и непокорна сила на майка си.

Можеше да се вслушва в пробуждането на деня, да чака търпеливо рибата да захапе стръвта и да похапва овесената питка, която бе взел от кухнята на братовчедката на Сърха.

И отново да намери себе си.

Реката, тишината, нежното полюшване на лодката му напомняха за последния истински щастлив ден, който бе преживял с майка си и сестрите си.

Тя изглеждаше добре, спомняше си той, след бледия и измъчен вид, който бе имала през дългата и студена зима. Всички вече брояха дните до Белтейн и завръщането на баща му. Тогава щяха да седят край огъня, така си бе представял Иймън, да хапват питки и да пият чай, подсладен с мед, докато слушат как баща им разказва за военните походи и лова.

Щяха да празнуват, така си бе мислил, и майка му отново щеше да е добре.

Така бе вярвал в онзи ден на реката, когато бяха ловили риба и се бяха смели, и всички си бяха мислили, че баща им съвсем скоро ще е у дома.

Но той не се бе върнал, защото Кеван бе използвал черната си магия, за да покоси смелия Дайхи и Сърха, Тъмната вещица, макар тя да го бе изгорила и превърнала в пепел. Беше я убил и някак си продължаваше да съществува.

Иймън го знаеше в сънищата си, усещаше го като тръпки, полазили по гърба му. Виждаше потвърждение на мислите си в очите на сестрите си.

Завинаги щеше да запомни онзи слънчев пролетен ден на реката. Даже и когато една риба подръпна кордата на въдицата му, мислите му бяха в миналото и видя себе си на пет годинки да изважда лъскава риба от тъмната вода.

Изпита същата радост и гордост както тогава.

– Ейлиш ще се зарадва.

Майка му се усмихна, когато той пусна рибата да се плъзне във ведрото с вода, за да остане прясна.

Силният му копнеж я върна при него, донесе му утеха. Отново сложи стръв на кукичката, докато слънцето се стопляше и започваше да разсейва струйките мъгла.

– Ще ни трябват повече.

Тя бе казала така, спомни си той, в онзи далечен ден.

– Значи, ще хванеш повече.

– Предпочитам да хвана повече в моята река.

– Един ден и това ще стане. Някой ден, сърце мое, ще се върнеш у дома. Някой ден онези, които ще дойдат след теб от твоята кръв, ще ловят риба в нашата река, ще крачат в нашата гора. Обещавам ти.

Сълзи напираха в очите му, замъгляваха образа ѝ, така че тя потрепна пред очите му. Стегна се и преглътна сълзите, защото искаше да я вижда ясно. Тъмната ѝ коса, която тя оставяше да пада свободно до кръста ѝ, тъмните очи, от които струеше любов. И силата, която грееше в нея. Дори и сега, когато бе само видение, усещаше силата ѝ.

– Защо не можа да го унищожиш, мамо? Защо не можа да оцелееш?

– Не беше писано. Любов моя, момчето ми, сърце мое, ако можех да спася теб и сестрите ти, бих дала много повече от живота си.

– Ти даде повече. Даде ни силата си, почти цялата. Ако я беше задържала…

– Беше дошло моето време и е ваша по право. Доволна съм, повярвай ми. – В избледняващата утринна мъгла тя грееше – очертан в сребристо силует. – Аз съм завинаги в теб, Иймън Верния. В кръвта ти, в сърцето и мислите ти. Не си сам.